Выбрать главу

Адисън цъкна с език и Грухчо изтича с малка книга, която кой знае защо ми пъхна в ръцете. Беше фотоалбум, отворен на снимка на куче, впрегнато като муле или кон в съответстваща по размери миниатюрна карета.

— Попадна в робство при карнавалджиите — продължи Адисън — и те я принудиха да вози охранени, глезени дечица сякаш е най-обикновен впрегатен добитък — шибаха я, дори я пришпорваха с шпори! — Очите му горяха от гняв. — По времето, когато мис Рен ни спаси, Помпей бе толкова депресирана, че бе почти на прага на смъртта. Живя още няколко седмици след пристигането тук. Погребахме я на това място.

Подадох книгата на другите. Всички погледнаха снимката, за която ставаше дума, поклатиха глави и замърмориха недоволно.

Адисън доближи друг гроб.

— А това е величествената Ка’аб Магда — поде той, — осемнайсетзъбо чудовище, обитаващо примките на Външна Монголия. Беше страховита! Казват, че дори е прехвърляла Алпите с армията на Анибал през 218 година преди Христа. А после, след няколко години, един ловец я застрелял.

Грухчо ни показа снимка на възрастна жена, която изглеждаше като тъкмо върнала се от африканско сафари и седеше на странен стол, направен от рога.

— Не разбирам — поклати глава Ема, докато разглеждаше снимката. — Къде е Ка’аб Магда?

— Седят върху нея — сопна се Адисън. — Ловецът изработил от рогата ѝ кресло.

Ема едва не изпусна албума.

— Това е отвратително!

— Ако това е тя — чукна с пръст по снимката Инок, — тогава какво е заровено тук?

— Креслото — обясни Адисън. — Какъв тъжен край на един необикновен живот. Това гробище е пълно с истории като тази на Магда — продължи той. — Мис Рен смяташе да превърне менажерията си в Ноев ковчег, но постепенно стана гробница.

— Като всички наши примки — додаде Инок. — И като самата идея за чудатите. Един провален експеримент.

— „Това място умира — повтаря често мис Рен, — и аз не съм нищо повече от свидетел на едно продължително погребение!“ — Адисън се опита да имитира гласа ѝ. Очите му блеснаха, когато си спомни за нея, но после добави с укрепнал глас: — Падаше си по театралниченето.

— Моля те, не говори за нашата имбрин в минало време — скастри го Деирдре.

— Пада си — поправи се кучето. — Съжалявам. Пада си.

— Преследвали са ви — поде Ема с глас, треперещ от вълнение. — Препарирали са ви и са ви натиквали в зоопаркове.

— Също като ловците в приказката за Катберт — обади се Олив.

— Да — потвърди Адисън. — Някои истини се изразяват по-добре под формата на митове.

— Но не е имало Катберт — продължи Олив, която сега започваше да разбира. — Не е имало великан. Само една птица.

— Много специална птица — поясни Деирдре.

— Безпокоите се за нея — отбелязах аз.

— Разбира се, че се безпокоим — потвърди Адисън. — Доколкото ми е известно, мис Рен е единствената останала непленена имбрин. Когато чу, че отвлечените ѝ сестри са били откарани в Лондон, тя отлетя да им окаже помощ без дори да помисли за собствената си безопасност.

— Както и за нашата — промърмори Деирдре.

— Лондон? — попита Ема. — Сигурен ли сте, че там са откарали отвлечените имбрини?

— Абсолютно сигурен — заяви кучето. — Мис Рен разполага с шпиони в града — едно ято чудати гълъби, които следят за всичко и ѝ докладват. Наскоро няколко от тях долетяха и изглеждаха страшно развълнувани. Разполагаха със сигурна информация, че имбрините били задържани в наказателни примки — и все още са там.

Няколко от децата ахнаха, но аз все още нямах представа за какво говори кучето.

— Какво е наказателна примка? — попитах.

— Създадени са, за да държат пленени гадини, непоправими престъпници и опасни луди — обясни Милърд. — Нямат нищо общо с примките, които познаваме. Гадни, много гадни места.

— И сега гадините и без съмнение техните гладни са тези, които ги пазят — продължи Адисън.

— Боже мили! — възкликна Хорас. — Значи е по-лошо, отколкото се страхувахме!

— Шегуваш ли се? — попита Инок. — Това е точно едно от нещата, от които се боях!

— Каквито и нечестиви цели да гонят гадините — заговори Адисън, — ясно е, че се нуждаят от всички имбрини, за да ги постигнат. А сега им остава само мис Рен… храбрата, дръзка мис Рен… и кой знае още колко време! — Той изскимтя, както правят кучета по време на буря, прилепи уши назад и сведе глава.