Върнахме се под сянката на дървото и довършихме яденето, а когато се натъпкахме и не можехме да поемем повече, Бронуин се обърна към Адисън:
— Знаете ли, мистър Куче, не всичко е толкова страшно, колкото го представяте. — Тя погледна към Ема, повдигна вежди и този път Ема кимна.
— Така ли? — учуди се Адисън.
— Да, така. Тук имам нещо, което може да повдигне духа ви.
— Позволете да се усъмня — промърмори кучето, но въпреки това вдигна глава от лапите си.
Бронуин разтвори палтото си и обяви:
— Бих искала да ви представя предпоследната непленена имбрин, мис Алма Перигрин. — Птицата подаде глава на дневна светлина и премигна.
Сега бе ред на животните да се учудят. Деирдре зяпна, Грухчо изписка и плесна с ръце, а пиленцата запърхаха с безполезните си крила.
— Но ние чухме, че примката ви е била нападната! — извика Адисън. — И че вашата имбрин е отвлечена!
— Така беше — потвърди гордо Ема, — но ние си я върнахме!
— В такъв случай — Адисън се поклони на мис Перигрин, — мадам, за нас това е необикновена чест. Аз съм ваш слуга. Ако ви е нужно място, за да се преоблечете, с радост ще ви отведа в личните покои на мис Рен.
— Тя не може да се преоблече — подскочи Бронуин.
— Защо? — удиви се Адисън. — Да не се стеснява?
— Не — отвърна Бронуин. — Болна е.
Лулата падна от устата на кучето.
— О, не — простена тихо той. — Сигурни ли сте в това?
— Така е вече от два дена — поясни Ема. — Мисля, че ако можеше да се върне в обичайната си форма, досега да го е сторила.
Адисън поклати глава, за да смъкне очилата от носа си, и погледна към птицата с очи, в които се четеше тревога.
— Мога ли да я прегледам? — попита.
— Той е истински доктор Дулитъл — обади се емурафата. — Ади ни лекува, когато сме болни.
Бронуин измъкна мис Перигрин изпод палтото си и постави птицата на земята.
— Само внимавайте с раненото ѝ крило — предупреди.
— Разбира се — кимна Адисън. Той започна да описва бавни кръгове около птицата, изучавайки я от различни ъгли. След това подуши главата и крилете ѝ с големия си влажен нос.
— Кажете ми какво се е случило с нея — нареди накрая. — Кога и как. Разкажете ми всичко.
Ема преразказа цялата история — как мис Перигрин бе отвлечена от Голън, как едва не се удави с клетката в океана, как бе спасена от подводница, командвана от гадини. Животните я слушаха внимателно. Когато приключи, кучето отдели няколко минути, за да си събере мислите, сетне постави диагнозата:
— Била е отровена. Сигурен съм в това. Дали са ѝ нещо, което изкуствено я поддържа в птича форма.
— Наистина? — попита Ема. — Откъде знаете?
— Отвличането и транспортирането на имбрини е опасна работа, когато те са в човешка форма и могат да прибягват до своите трикове със спиране на времето. Като птици обаче възможностите им са ограничени. Затова вашата господарка е била смалена, така е станала лесна за пренасяне и скриване… и далеч по-малка заплаха. — Той погледна мис Перигрин. — Да ви е напръсквала с нещо гадината, която ви отвлече? — попита я. — С някаква течност или газ?
Мис Перигрин заклати глава, което бе нейният начин да кимне.
Бронуин ахна.
— О, мис, ужасно съжалявам. Нямахме представа.
Чувствах известна вина. Аз бях този, който отведе гадините на острова. Заради мен се случи всичко това с мис Перигрин. Аз бях причината чудатите деца да изгубят дома си, поне в известен смисъл. Срамът накара в гърлото ми да се вдигне буца, която го запречи като камък.
— Но тя ще се оправи, нали? — попитах. — Ще се върне към нормалното?
— Крилото ѝ ще се възстанови — отвърна Адисън, — но без помощ няма отново да стане човек.
— И от каква помощ се нуждае? — попита Ема. — Можете ли да ѝ я окажете?
— Само друга имбрин може да ѝ помогне. И времето ѝ е ограничено.
Неволно се напрегнах. Това беше нещо ново.
— Какво значи това? — поинтересува се Ема.
— Мразя да съобщавам лоши новини — каза Адисън, — но два дена са твърде много за една имбрин в подобно състояние. Колкото повече прекарва като птица, толкова повече губи от човешкото си. Спомените ѝ, думите, всичко, което я прави тази, която е — докато накрая вече няма да е имбрин. Ще бъде само птица, до края на живота си.
Споходи ме необичайно видение — мис Перигрин, просната на масата в спешно отделение, заобиколена от развълнувани доктори, вече спряла да диша, а секундите отброяват неумолимо наближаващия момент на мозъчна смърт.