— Не! — почти извиках и плеснах с длан земята, за да прогоня самосъжалението, което вземаше връх в съзнанието ми и заплашваше да замъгли мислите ми. — Всичко това вече го няма. Аз избрах да бъде така.
Ема сложи ръката си върху моята и продължи нежно:
— Ако това, което животните казват, е истина и всички наши имбрини са били отвлечени, тогава скоро и това настояще ще престане да съществува. — Тя взе шепа пръст от земята и я остави на вятъра да я разпилее. — Без имбрини да ги поддържат, примките ще се разпаднат. Гадините ще използват имбрините, за да дублират проклетия си експеримент, и пак ще се повтори 1908-а — и тогава или ще се провалят и светът ще се превърне в димящ кратер, или ще успеят, ще станат безсмъртни и ще бъдем управлявани от чудовища. И в двата случая ни чака участта на изчезващите чудати животни! А ето че въвлякох и теб в тази безнадеждна бъркотия — и за какво?
— Всичко се случва с причина — рекох.
Не можех да повярвам, че съм произнесъл тези думи, но веднага щом излязоха от устата ми, усетих истината в тях да вибрира като камбана.
Аз бях тук с причина. Имаше нещо, което се очакваше от мен да свърша — и то не беше да бягам и да се крия, нито да се предам в мига, когато трудностите станат твърде страшни и непреодолими.
— Мислех, че не вярваш в съдбата — погледна ме скептично Ема.
Така е, не вярвах, но не знаех как точно да ѝ обясня в какво всъщност вярвам. Спомних си за историите, които дядо ми разказваше. Бяха изпълнени с чудатости и приключения, но в тях имаше и нещо по-дълбоко — чувство за постоянна благодарност. Като дете обръщах повече внимание на описанията на вълшебния остров и необикновените деца с техните фантастични способности, но по същество това бяха истории за мис Перигрин и как във време на големи изпитания тя му е помогнала. Когато пристигнал в Уелс, дядо бил съвсем малко, изплашено момче, което не говорело езика, момче, преследвано от два вида чудовища: едните, които вероятно щели да изтребят цялото му семейство, и други, страховити и грозни, невидими за всички, освен за него, които изглеждали като измъкнати от ужасни кошмари. Пред лицето на всичко това мис Перигрин му дала убежище, осигурила му дом и му помогнала да разбере кой е в действителност — спасила живота му и по такъв начин осигурила появата на бял свят на баща ми и вследствие — на мен. Родителите ми ме обграждаха с обич и ме бяха отгледали, и затова съм им вечно признателен. Но никога не бих се появил на този свят, ако не беше великата, лишена от всякакъв намек за егоизъм доброта на мис Перигрин, с която приела дядо ми. Започвах да си мисля, че съм бил пратен тук, за да изплатя този дълг — моя, на баща ми и на дядо ми.
Опитах се да ѝ обясня всичко това.
— Не става въпрос за съдба — рекох. — Но мисля, че в този свят съществува равновесие и понякога сили, които не разбираме, се намесват, за да наклонят везните в една или друга посока. Мис Перигрин спаси дядо ми — и сега аз съм тук, за да спася нея.
Ема присви очи и кимна бавно. Не знаех дали е съгласна с мен, или това е любезен начин да ми каже, че дъската ми хлопа.
А после ме прегърна.
Не се нуждаех от повече обяснения. Тя ме бе разбрала.
И Ема като мен дължеше живота си на мис Перигрин.
— Имаме три дни — рекох. — Ще идем в Лондон, ще освободим една от имбрините и ще излекуваме мис Перигрин. Ще я спасим, Ема — или, ако не успеем, ще умрем. — Тези думи прозвучаха толкова смело и решително, та се зачудих дали аз съм ги произнесъл.
Ема ме изненада, като се разсмя, сякаш всичко това ѝ се бе сторило смешно, а после извърна глава встрани. Когато отново ме погледна, беше стиснала устни и очите ѝ сияеха — възвръщаше предишната си увереност.
— Понякога не мога да определя дали си луд за връзване, или малко чудо — рече. — Макар че съм склонна да вярвам във второто.
Тя ме прегърна и известно време останахме така, главата ѝ на рамото ми, дъхът ѝ топлеше шията ми, и изведнъж ми се дощя да затворя всички пролуки между телата ни и да се слеем в едно. Но после тя се отдръпна, целуна ме по челото и се отправи назад към другите. Бях замаян и не можах веднага да я последвам, защото се случваше нещо ново: в сърцето ми се бе завъртяло колело, което не бях забелязал досега, и точно от неговия въртеж бе замаяна главата ми. Колкото повече се отдалечаваше тя, толкова по-бързо се въртеше колелото, сякаш имаше невидима връв, която се размотаваше от него и се изпъваше между нас, и ако Ема стигне твърде далеч, връвта ще се скъса — и ще ме убие.