Запитах се дали тази странна, сладка болка не е любов.
Другите се бяха скупчили под сянката на дървото, деца и животни заедно. Двамата с Ема ги доближихме. Споходи ме желанието да я уловя за ръката и едва не го сторих, ала после размислих. Внезапно си дадох сметка — когато Инок се обърна и ни погледна с нескрито подозрение, каквото винаги проявяваше към мен, а сега и към двама ни, — че ние с Ема сме се превърнали в отделна единица, в малък съюз със свои тайни и обещания.
Докато се приближавахме, Бронуин се изправи.
— Добре ли сте, мис Ема?
— Да, да — отвърна припряно Ема. — Нещо ми влезе в окото, това е всичко. А сега, съберете си нещата. Трябва да поемем незабавно към Лондон и да се постараем да върнем здравето на мис Перигрин!
— Радваме се, че си на това мнение — рече Инок и завъртя очи. — Защото още преди няколко минути — докато вие двамата си шепнахте — стигнахме до същото заключение.
Ема се изчерви, но не захапа примамката на Инок. Имаше по-важни неща, с които да се заемем, отколкото тези дребни дрязги — и най-вече екзотичните опасности на пътуването, което ни предстоеше.
— Както, предполагам, всички знаете — заговори Ема, — това, както и да го погледнеш, ще е много лош план с малка надежда за успех. — Тя изложи някои от причините да смята така. Лондон се намира доста далеч — не по представите на днешния свят, в който бихме могли да се ориентираме с джипиес до най-близката гара и да вземем експрес, който ще ни откара за няколко часа в центъра на града. През 1940-а обаче, в изтерзаната от война Британия, Лондон бе почти на другия край на света — пътищата и гарите бяха задръстени от бежанци, разрушени от бомбардировки или монополизирани от военни конвои, всяка от тези възможности би ни коствала време, с каквото мис Перигрин не разполагаше. И което бе по-лошо, щяха да ни преследват още по-усилено, отколкото досега, след като почти всички останали имбрини бяха пленени.
— Забравете пътуването! — обади се Адисън. — Това е последната от всичките ви грижи! Може би не успях да ви разубедя достатъчно, когато го обсъждахме по-рано. Или не разбирате обстоятелствата около затварянето на имбрините.
— Той натъртваше всяка сричка, сякаш имахме затруднения със слуха. — Някой от вас чел ли е за наказателните примки в историческите книги за чудати?
— Разбира се, че сме чели — отвърна Ема.
— Тогава трябва да знаете, че опитът за проникване в тях е равносилен на самоубийство. Те са смъртоносни клопки, всяка една от тях, и съдържат най-кървавите епизоди от историята на Лондон — Големия пожар от 1666-а, кръвопролитната обсада на викингите от 842-ра, разгара на гибелната чумна епидемия! Никой не издава темпорални карти за тези места по разбираеми причини! Така че, освен ако някой от вас не разполага с точни познания за потайностите на тези чудати…
— Аз съм специалист по затънтени и отблъскващи примки — изпъчи гърди Милърд. — Това ми е нещо като хоби през последните години.
— Браво! Чудесно! — възкликна Адисън. — В такъв случай, предполагам, ще знаете как да заобиколите ордата гладни, които охраняват входовете им!
Внезапно всички погледи се извърнаха към мен. Преглът-нах изплашено, повдигнах брадичка и заявих:
— Да, всъщност знаем.
— Дано да знаем — изсумтя Инок.
— Джейкъб, аз вярвам в теб — обади се Бронуин. — Не те познавам отдавна, но имам чувството, че усещам сърцето ти, и то е силно и вярно — сърце на необикновен. Затова ти вярвам.
— Тя се наведе към мен, прегърна ме и аз отново почувствах, че гърлото ми се свива.
— Благодаря ти — рекох и ми се стори, че съм ужасно малък пред силата на нейните чувства.
Кучето млясна с език.
— Безумие. Вие, деца, нямате никакъв инстинкт за самосъхранение. Цяло чудо е, че всички все още сте живи.
Ема се изправи с очевидното намерение да го накара да млъкне.
— Вие сте чудесен — рече — и аз ви благодаря, че ни осветлихте за вашето мнение. Но нека забравим песимизма и да отговорим на един въпрос: имате ли възражения към това, което предлагаме? Не бих искала никой да участва само защото смята, че е бил притиснат.
Хорас вдигна бавно ръка.
— Ако всички гадини са в Лондон, като идем там, няма ли сами да се напъхаме в ръцете им? Това добра идея ли е?
— Идеята е гениална — изтъкна раздразнено Инок. — Гадините са твърдо убедени, че ние, чудатите деца, сме изплашени и слаби. Последното, което очакват, е да идем при тях.
— Ами ако се провалим? — попита Хорас. — Тогава ще доставим собственоръчно мис Перигрин в техния дом!