Благодарихме ѝ и ги прибрахме в сандъка на Бронуин. После дотича Грухчо с пакет, обвит в хартия и завързан с канап.
— Подарък от пиленцата — обясни Деирдре и намигна, докато тикаше пакета на Грухчо в ръцете ми. — Не го изпускай.
Някой по-умен човек на мое място вероятно щеше да помисли добре дали да взема експлозиви за едно такова пътуване, но всички ние се чувствахме уязвими и след като кучето и емурафата се заклеха, че ако бъдем предпазливи с яйцата, те няма да избухнат, ги загърнахме внимателно в пуловерите в сандъка на Бронуин. Сега поне нямаше да се изправим беззащитни срещу въоръжени мъже.
А след това се оказа, че сме почти готови, освен за едно — когато напуснем животинската примка, щяхме да сме точно толкова изгубени, колкото и при идването ни. Нуждаехме се от напътствия.
— Мога да ви покажа пътя, който ще ви изведе от гората — предложи Адисън. — Елате с мен на върха на кулата на мис Рен.
Мястото горе бе толкова тясно, че имаше място само за двама, ето защо отидохме аз и Ема, като се изкатерихме по траверсите, сякаш са стъпенки на гигантска стълба. Грухчо преодоля същото разстояние дваж по-бързо, като отнесе Адисън на върха под мишница.
Гледката отгоре бе смайваща. На изток горските склонове се простираха до широка пуста равнина. На запад, докъдето стигаше погледът, се виждаше само океан и един самотен кораб с вдигнати гигантски платна и сложен такелаж, който плаваше покрай брега. Така и не бях попитал коя е годината — 1492 или 1750? — макар че за животните това едва ли имаше значение. Това беше безопасно място, скрито от очите на хората, а годината би значела нещо само в човешкия свят.
— Ще се отправите на север — поде Адисън и посочи с лула посоката, проследявайки едва забележимия път през дърветата, тънък като начертана с молив линия. — Този път води в град и в този град — във вашето време, разбира се — има гара. Коя година е времето във вашата междупримкова среда — 1940?
— Точно така — потвърди Ема. Макар да разбирах смътно за какво си говорят, никога не се боях да задавам глупави въпроси.
— Не може ли просто да излезем в този свят? — попитах. — И да пътуваме до Лондон през годината, която е навън?
— Това може да стане само с коне и каруци — отвърна Адисън, — което отнема няколко дни… и от опит ще ви кажа, че предизвиква неприятни натъртвания. Боя се, че не разполагате с толкова време за губене. — Той се обърна и побутна с нос вратичката към стаята на върха. — Ако обичате — рече. — Искам да ви покажа още нещо.
Последвахме го вътре. Къщурката бе малка и скромно обзаведена, нямаше нищо общо с кралските покои на мис Перигрин. Мебелировката се състоеше от малко легло, гардероб и сгъваемо бюро. Поставен на триножник телескоп бе насочен към прозореца — наблюдателницата на мис Рен, откъдето е следяла за опасности и за пристигането и отлитането на нейните гълъби шпиони.
Адисън посочи бюрото.
— Ако се затрудните в намирането на пътя — рече, — тук има карта на гората.
Ема отвори чекмеджето и намери картата — стар и пожълтял хартиен свитък. Под него имаше полусмачкана снимка. На нея се виждаше жена с черен шал с пайети и посивяла коса, вдигната нагоре. Наблизо стоеше петел. На пръв поглед снимката изглеждаше като случайна поза, направена в момент, когато жената не е гледала обектива и е затворила очи, но въпреки това в нея имаше нещо, говорещо за предварителна подготовка — косата и дрехите на жената някак бяха в унисон с черно-бялата перушина на петела, тя и птицата гледаха в една посока, намеквайки за някаква странна връзка между тях, като че ли разговаряха без думи или си се представяха една друга.
Това, несъмнено, бе мис Рен.
Адисън погледна снимката и сякаш потръпна. Виждах, че се безпокои за нея, колкото и да не му се искаше да го признае.
— Моля ви, не го приемайте като одобрение на вашите самоубийствени планове — рече той, — но ако успеете в безумното си начинание… и по пътя си срещнете мис Рен… надявам се, че ще можете… че ще се опитате…
— Ще я пратим у дома — обеща Ема и го почеса по главата. Беше съвсем обичаен жест за куче, странното бе, ако го правиш с говорещо.
— Пес да ви поживи — благослови ни Адисън.
Аз също понечих да го погаля, но той се изправи на задните си крака и ме скастри:
— Ако обичате, сър! Дръжте ръцете си далеч от мен!
— Извинявам се — промърморих и неловкият момент, който последва, подсказваше недвусмислено, че е време да си вървим.
Спуснахме се от кулата и се присъединихме към нашите приятели, под голямата сянка на дървото се сбогувахме с просълзени очи с Клеър и Фиона. Но сега Клеър лежеше завита с одеяло, имаше възглавница и ни прие като принцеса в своето малко легло, изискваше от нас обещания, когато коленичехме до нея.