— Обещай ми, че ще се върнеш — нареди ми тя, като дойде моят ред, — и ми обещай да спасиш мис Перигрин.
— Ще дам всичко от себе си — уверих я.
— Това не е достатъчно! — рече строго тя.
— Ще се върна — поправих се аз. — Обещавам.
— И ще спасиш мис Перигрин!
— И ще спася мис Перигрин — повторих, макар тези думи да ми се струваха празни, колкото по-уверено звучах, толкова по-неуверен се чувствах.
— Добре — кимна тя. — Джейкъб, беше ми ужасно приятно да те познавам и се радвам, че реши да останеш с нас.
— На мен също — промърморих, после се надигнах бързо, защото блесналото ѝ обрамчено от руси къдрици лице ме убиваше с ентусиазма си. Тя вярваше във всичко, което ѝ казвахме: че двете с Фиона ще са в безопасност сред тези странни животни, в една примка, изоставена от собствената си имбрин. Че ще се върнем да ги вземем. Надявах се с цялото си сърце, че това е нещо повече от сценка, предназначена да придаде разрешим вид на задачата, която си бяхме поставили.
Хю и Фиона стояха отстрани, хванати за ръце и с опрени чела, сбогувайки се по техния мълчалив начин. Накрая всички се изредихме при Клеър и бяхме готови да си вървим, но никой не искаше да ги безпокои, затова се отдръпнахме и гледахме как Фиона се откъсва от Хю, разпръсквайки няколко семена от своето гнездо разчорлени коси, а на мястото, където стоеше, се появи и израсна с необичайна бързина разцъфнал розов храст. Пчелите на Хю се нахвърлиха да го опрашват и докато бяха заети — сякаш тя го бе направила само за да им осигури още миг усамотение, — Фиона го прегърна и прошепна нещо в ухото му, а той кимна и на свой ред ѝ зашепна. Когато най-сетне двамата се обърнаха и откриха, че ги гледаме, тя се изчерви, а Хю се приближи към нас със затъкнати в джобовете ръце, следван от рояк пчели.
— Да вървим, шоуто свърши — изръмжа той.
Върнахме се на пътеката, водеща надолу през планината, по времето, когато взе да се здрачава. Животните ни придружиха до отвесната скала.
— Няма ли всички да дойдете с нас? — попита ги Олив.
Емурафата изпръхтя.
— Няма да изкараме и пет минути там долу! Вие поне можете да се надявате, че ще минете за нормални. Но един поглед към мен… — Тя завъртя лишеното си от горни крайници тяло. — Ще ме гръмнат, препарират и пъхнат зад витрина за нула време.
Кучето се приближи до Ема и каза:
— Дали ще е удобно да ви помоля за още нещо…
— Бяхте толкова мил — отвърна Ема. — Всичко, каквото бихме могли.
— Имате ли нещо против да ми запалите лулата? Тук нямаме кибрит и не съм пушил от години.
Ема кимна и докосна с върха на пръста си купичката на лулата. Кучето вдъхна продължително, изпусна доволно дим и рече:
— Искрено ви желая късмет, чудати деца.
Пета глава
Вкопчихме се в люлеещата се мрежа като стадо маймуни, блъскахме се несръчно в скалната стена, скрипецът поскърцваше, а въжето издаваше жални звуци. Стигнахме до долната площадка омотани един в друг и изгубихме доста време да се освободим от мрежата и нас самите — на няколко пъти, когато вече смятах, че съм свободен, при опита си да стана падах по очи и удрях глава в скалата със смешно издрънчаване. Мъртвият гладен лежеше само на няколко крачки и пипалата му бяха разпрострени като крайници на издъхнала морска звезда под голямата канара, която го бе смазала. Изпитах известно чувство на срам — че едно толкова страховито създание бе позволило да бъде надхитрено от аматьори като нас. Следващия път — ако има следващ път — не вярвах да сме такива късметлии.
Заобиколихме на пръсти смърдящия труп на гладния. Спуснахме се надолу по планината толкова бързо, колкото позволяваха краката ни, ограниченията на опасната пътека и избухливия товар на Бронуин. Веднага щом стигнахме равното, поехме по нашите следи, отпечатани в обраслата с мъх горска пръст. Стигнахме езерото по времето, когато слънцето залязваше и прилепите огласяха околностите от тайните си леговища. Като че ни пращаха някакво неразгадаемо предупреждение за нощния свят, врещяха и кръжаха над главите ни, докато ние шляпахме из плитчините към каменния великан. Изкатерихме се в устата и се гмурнахме право надолу в гърлото, изплувахме в задната част, където водата бе осезаемо по-студена, и се озовахме в яркия слънчев следобед на септември 1940-а.
Останалите изплуваха след мен, подвикваха възбудено и притискаха уши с длани, тъй като всички усещаха натиска, който неизменно придружава подобни темпорални промени.