— Прилича на излитащ самолет — рекох, докато преглъщах, за да дам път на въздуха.
— Никога не съм летял със самолет — отвърна Хорас и изтърси водата от шапката си.
— Или когато пътуваш по магистрала и някой свали прозореца — добавих.
— Какво е магистрала? — попита Олив.
— Забрави.
— Тихо! — сгълча ни Ема.
В далечината се чуваше кучешки лай. Животните вероятно бяха на доста път от нас, но звукът притежава странни способи да пътешества из дълбоките гори и разстоянията може да са измамни.
— Трябва бързо да се махаме оттук — продължи Ема. — И до второ нареждане от моя страна никой да не е произнесъл нито думичка — това важи и за вас, госпожо директор!
— Ще хвърля експлозивно яйце по първото куче, което посмее да ни приближи — заплаши Хю. — Това ще ги научи да не гонят необикновени.
Напуснахме брега на езерото и потънахме в гората. Милърд ни водеше според напътствията от смачканата карта на мис Рен. След около половин час стигнахме прашния път, който Адисън ни бе показал от върха на кулата. Стояхме в дълбоките коловози, оставени от разни превозни средства, докато Милърд изучаваше картата, въртеше я ту на една, ту на друга страна и примижаваше късогледо да разчете микроскопичните обозначения. Потърсих телефона в джоба на джинсите си с идеята да отворя моята карта — стар навик, — но се оказа, че държа в ръката си правоъгълно парче стъкло, което отказваше да светне при почукване с пръст. Разбира се, батерията му се бе изтощила — от влага, липса на периодично зареждане, а най-вече защото до най-близката мрежова клетка имаше поне петдесет години. Телефонът бе единствената моя вещ, оцеляла от премеждието в морето, но сега беше безполезен, чужд за това място предмет. Хвърлих го в гората. Трийсет секунди по-късно почувствах съжаление и изприпках да го взема. По причини, които не ми бяха особено ясни, все още не бях готов да се разделя с него.
Милърд сгъна картата и обяви, че градът е вляво от нас — на около пет-шест часа ходене.
— Ако искаме да стигнем преди мръкване, ще трябва да се движим бързо.
Не бяхме вървели дълго, когато Бронуин забеляза на пътя зад нас да се вдига облак прах, все още достатъчно далече.
— Някой идва — обяви тя. — Какво ще правим?
Милърд свали палтото си и го хвърли в храсталаците край пътя. Стана невидим.
— Препоръчвам ви да изчезнете — рече той — по какъвто начин можете.
Напуснахме пътя и се притаихме зад стена от храсти. Прашният облак нарастваше и с него долетя трополене на дървени колела, както и топуркане на конски копита. Беше керван от фургони. Когато изникнаха от прашната завеса, поклащайки се на пътя, и започнаха да се нижат покрай нас, видях Хорас да зяпва от изненада, а Олив да се смее. Това не бяха сивите еднотипни фургони, каквито бях свикнал да виждам в Кеърнхолм, а по-скоро циркаджийски, изрисувани във всички цветове на дъгата, с високи, резбовани и покрити с рисунки покриви и врати; теглени от коне с дълги гриви и управлявани от мъже и жени, чиито шии бяха окичени с мънистени гердани и пъстроцветни шалове. Припомнил си историите на Ема как чудатите са участвали в подобни пътуващи представления, аз се обърнах и я попитах:
— И тези ли са чудати?
— Това са цигани — отвърна тя.
— Новината добра ли е, или лоша?
Тя присви очи.
— Още не знам.
Виждах, че претегля възможностите и бях почти сигурен какво ще избере. Градът, към който вървяхме, бе доста далече от нас, а тези фургони се движеха по-бързо, отколкото изминавахме ние пеш. Като се имаха предвид гадините и кучетата, които вероятно ни преследваха, допълнителната бързина можеше да се окаже решаваща за това дали ще се измъкнем, или ще ни заловят. Но ние не знаехме кои са тези цигани и дали можем да им се доверим.
Ема ме погледна.
— Какво мислиш, дали да не се качим на стоп?
Погледнах фургоните. После към Ема. Помислих си как ще се чувстват краката ми след шестчасово ходене в мокри обувки.
— Съгласен.
Ема махна на останалите, посочи последния фургон и показа с мимики как тичаме след него. Той имаше формата на миниатюрна къща, с по едно малко прозорче от всяка страна и издадена отзад тераса, наподобяваща веранда, вероятно достатъчно широка и дълбока, за да ни побере всички. Фургонът се движеше бързо, но не чак толкова, че да не можем да го стигнем тичешком, и когато ни подмина и кочияшът не можеше да ни види, ние изскочихме от храстите и хукнахме. Ема се покатери първа, после подаде ръка на следващия. Един по един всички се прехвърлихме и се натъпкахме в тясното пространство, като внимавахме да не вдигаме шум, за да не ни чуе кочияшът.