— Щом ги гонят войници, ще ни докарат някоя беля. Бекир, пусни ги да си вървят.
— Или да ги завържем за дърветата и да ги зарежем! — предложи дългурест мъж.
— Не! — извика Олив. — Трябва да стигнем Лондон, преди да е станало твърде късно!
Водачът повдигна вежди.
— Твърде късно за какво? — Не бяхме събудили състраданието му, само любопитството. — Нищо няма да направим, докато не разберем кои сте — добави той — и какво можем да спечелим от вас.
Десет мъже, въоръжени с дълги ножове, ни отведоха при фургон с платформа, на която бе поставена голяма клетка. Дори от разстояние виждах, че е предназначена да държи животни, дълга двайсет и широка десет стъпки, с дебели железни решетки.
— Няма да ни затворите там, нали? — уплаши се Олив.
— Само докато изясним нещата с вас — каза водачът.
— Не, не можете! — извика Олив. — Трябва да стигнем до Лондон, при това час по-скоро!
— И защо това бързане?
— Един от нас е болен — отвърна Ема и погледна многозначително Хю. — Трябва да го отведем на доктор!
— Що трябва да ходите чак в Лондон за доктор? — обади се един от циганите. — Нашият Джебая е лекар. Нали, Джебая?
Мъж с ужасни белези на лицето пристъпи напред.
— Кой от ваште е болен?
— Хю се нуждае от специалист — натърти Ема. — Има рядко заболяване. Жилеща кашлица.
Хю се улови за гърлото, сякаш го болеше, закашля се и от устата му изхвърча пчела. Няколко цигани ахнаха, а едно малко момиче скри лице в полата на майка си.
— Това е някакъв трик! — обяви нароченият за лекар.
— Стига! — вдигна ръка водачът. — Влизайте всички в клетката.
Побутнаха ни към рампата, водеща в клетката. Скупчихме се в подножието. Никой не искаше да влезе пръв.
— Не бива да им позволяваме да го правят! — прошепна Хю.
— Какво чакаш? — изсъска Инок на Ема. — Изгори ги!
Тя поклати глава и прошепна:
— Те са твърде много.
Изкатери се по рампата и влезе в клетката. Голият таван бе съвсем нисък, подът бе посипан със слама, от която лъхаше животинска миризма. Когато всички се натикахме вътре, водачът затръшна вратата и я заключи, после пъхна ключа в джоба си.
— Никой да не ги доближава! — нареди той на висок глас. — Може да са вещици или по-лошо.
— Да, такива сме! — извика Инок иззад решетките. — А сега ни пуснете, инак ще превърнем децата ви в диви прасета!
Водачът се изсмя, докато се отдалечаваше. Останалите цигани се отдръпнаха на безопасно разстояние и се заеха да устройват лагера, вдигаха шатри и палеха огньове. Натръшкахме се в сламата, едновременно потиснати и безпомощни.
— Внимавайте — предупреди ни Хорас. — Тук е пълно с барабонки.
— О, какво значение, Хорас? — ядоса се Ема. — Никой не дава пукната пара, че дрехите ти ще се изцапат!
— Освен мен — възрази той.
Ема прикри лицето си с длани. Седнах до нея и се опитах да измисля нещо окуражително, но главата ми оставаше празна.
Бронуин разтвори палтото си, за да пусне малко свеж въздух на мис Перигрин, а Инок приседна до нея и завъртя глава, сякаш се ослушваше за нещо.
— Чухте ли това? — попита той.
— Кое? — отвърна с въпрос Бронуин.
— Звукът от изтичащия живот на мис Перигрин! Ема, трябваше да изпепелиш онези циганьори, докато имахме възможност!
— Бяхме обкръжени! — оправда се Ема. — Някои от нас можеха да пострадат в мелето. Дори да бъдат убити. Нямах право да рискувам.
— И вместо това рискува мис Перигрин! — тросна се Инок.
— Инок, остави я — скастри го Бронуин. — Не е лесно да решаваш за всички. Не можем да гласуваме всеки път, когато трябва да се вземе решение.
— Тогава може би ще е добре да оставите на мен да решавам за всички — изрепчи се Инок.
Хю изсумтя.
— Щяхме да сме мъртви много отдавна, ако бяхме оставили на теб.
— Вижте, това вече няма значение — намесих се аз. — Трябва да се измъкнем от клетката и да се доберем до града. Доста по-близо сме, отколкото ако не бяхме се качили във фургона, така че няма смисъл да плачем за строшената стомна, преди да се е строшила. По-добре да обмислим как да избягаме.
Всички напънахме мозъци и започнахме да бълваме идеи, ала нито една от тях не изглеждаше осъществима.
— Ема би могла да прогори пода — предложи Бронуин. — Дървен е.
Ема разчисти част от пода и почука с кокалче.
— Твърде е дебел — отвърна унило.
— Уин, не можеш ли да огънеш решетките? — попитах.
— Вероятно — рече тя. — Но не и докато циганите се навъртат наоколо. Видят ли ме, ще ни се нахвърлят с ножовете.