— Ти ли го направи? — попита Хорас.
— Всичко бе твърде спокойно и подредено… моментът не бе никак подходящ за бъркане по джобове. Затова пъхнах между другите едно от нашите яйца et voilà! — Изведнъж във въздуха пред вратата изникна ключ. — Шансът някой да забележи, че му бъркам в джоба, е далеч по-малък, когато вечерята гръмне в лицето му.
— И все пак доста се забави — замърмори Инок. — Хайде, пускай ни да излезем!
Ала преди Милърд да пъхне ключа в ключалката, момчето неочаквано скочи и се развика:
— Помощ! Опитват се да се измъкнат!
Явно момчето бе чуло всичко — но в суматохата, последвала взрива, никой не му обърна внимание.
Милърд завъртя ключа в ключалката. Вратата не се отваряше.
— О, по дяволите — изруга той. — Дали не съм свил друг ключ?
— Аххх! — изхъхри момчето, сочейки към мястото, откъдето идеше гласът на Милърд. — Призрак!
— Някой ще го накара ли да млъкне? — ядоса се Инок.
Бронуин протегна ръка през решетките, сграбчи момчето за ръката и го дръпна рязко към себе си.
— Пооооомоооощ! — запищя то. — Сгащиха меееееее…
Тя го зашлеви през устата, ала беше закъсняла.
— Галиби! — отекна женски вик. — Пуснете го, диваци!
Изведнъж, без да си даваме сметка, ние се бяхме обзавели с пленник. Циганите се хвърлиха към нас и ножовете им засвяткаха на светлината на огъня.
— Какво правите? — сепна се Милърд. — Пуснете момчето или ще ни убият!
— Не, няма! — успокои го Ема и се провикна: — Освободете ни, инак малкият умира!
Циганите ни обкръжиха и започнаха да ни обсипват със заплахи.
— Само да сте му сторили нещо — кресна водачът, — ще ви издуша с голи ръце!
— Назад! — нареди спокойно Ема. — Пуснете ни и никой няма да пострада!
Един от мъжете дотича при клетката, Ема събра инстинктивно ръце и между пръстите ѝ блесна кипяща огнена топка.
Тълпата ахна, а мъжът се закова на място.
— Виж какво направи! — ядоса се Инок. — Сега ще ни обесят като вещици!
— Ще изгоря първия, който се опита! — заплаши Ема и раздалечи длани, за да отвори повече място за топката. — Хайде, да им покажем с кого си имат работа!
Беше време за малко представление. Бронуин започна първа: тя повдигна с една ръка момчето, което риташе безпомощно с крака, а с другата сграбчи една от решетките и започна да я огъва. Хорас пъхна лице между решетките и изпусна рояк пчели от отворената си уста, после Милърд, който бе избягал назад веднага щом момчето го усети, извика иззад тълпата:
— Ако мислите, че можете да се справите с тях, не сте се срещали с мен!
След това хвърли едно яйце във въздуха. То се извиси над тълпата и падна на близката поляна, където избухна с оглушителен трясък и метна пръст и трева чак до върховете на дърветата.
След гърмежа настъпи тишина. Никой не помръдваше и не говореше. В началото си помислих, че нашето шоу е парализирало циганите от ужас, но после, когато звънът в ушите ми утихна, осъзнах, че те се ослушват за нещо. Аз също се ослушах.
В далечината откъм пътя се чуваше шум на двигател. Чифт светлини трепнаха зад дърветата, някъде по-нататък. Светлините стигнаха завоя преди поляната и бавно продължиха към нас. Видяхме военен камион с брезентова каросерия. Отвътре се чуваха гневни гласове и лай на кучета, чиито гърла бяха пресипнали от дълга употреба, ала не можеха да се спрат, надушили отново дирята.
Това бяха гадините, които ни преследваха — и ето че ни заварваха тук, затворени в клетка и неспособни да избягаме.
Ема плесна с ръце и угаси огнената топка. Бронуин пусна момчето и то побягна. Циганите се разбягаха към фургоните и гората. След миг ние останахме сами, сякаш забравени.
Водачът се приближи към нас.
— Отворете клетката! — помоли го Ема.
Но той дори не я погледна.
— Скрийте се под сламата и да не сте гъкнали! — нареди мъжът. — И без магьоснически трикове — освен ако не искате да си тръгнете с тях.
Нямаше време за въпроси. Последното, което видяхме, преди да ни обгърне чернилка, бяха двама цигани с чергило, което тичаха към нас. После те го преметнаха върху клетката.
Настъпи мрак.
Зад чергилото се чуваше трополене на крака, обути в тежки обувки, сякаш гадините искаха да накажат дори земята, по която стъпват. Направихме както ни бе наредено и се заровихме в сламата.
Отблизо чух глас, обръщащ се очевидно към водача.
— Видяхме тази сутрин на пътя група деца. — Гласът бе със странен акцент, нито английски, нито немски. — Има награда за тяхното залавяне.
— Никого не сме срещали цял ден, господине — отвърна водачът.