— Не позволявайте на невинните им личица да ви измамят. Те са военни престъпници. Шпиони на Германия. Наказанието за укриването им е…
— Никого не крием — прекъсна го сърдито водачът. — Вижте сам.
— Ще го направя — увери го гадината. — И ако ги намерим, ще ви отрежа езиците и ще ги хвърля на нашите кучета.
После гадината се отдалечи.
— Даже не дишайте — прошепна водачът и стъпките му също се отдалечиха.
Зачудих се защо му е да лъже в наша полза, като се има предвид какво можеха да сторят гадините на неговите хора. Може би го правеше от гордост или защото бе свикнал да се чува неговата дума — или пък, хрумна ми ужасната мисъл, циганите предпочитат сами да ни убият.
Навсякъде около нас се чуваха шумове от претърсващи лагера гадини, които ритаха разни предмети, затръшваха врати и блъскаха хора. Едно дете изпищя и баща му реагира гневно, но бе накаран да замълчи с шибване с дървена палка. Беше мъчително да лежим и да слушаме как тези хора страдат — макар допреди минути да бяха готови да ни нарежат на късове.
С крайчеца на окото забелязах, че Хю се измъква от сламата и пропълзява до сандъка на Бронуин. Той пъхна пръсти под ключалката и понечи да го отвори, но Бронуин го спря.
— Какво правиш? — изсъска му тя.
— Трябва да се разправим с тях, преди да са ни открили!
Ема се надигна и пропълзя на лакти до двамата, за да чува по-добре.
— Не ставай глупав — скара се тя на Хю. — Ако хвърлим яйцата сега, ще ни направят на решето.
— И какво да правим тогава? — заяде се той. — Да лежим тук, докато ни открият?
Скупчихме се около сандъка, разговаряйки шепнешком.
— Ще чакаме да отключат вратата — предложи Инок. — После аз ще хвърля едно яйце през решетките зад нас. Това ще отвлече достатъчно дълго вниманието на гадините, за да може Бронуин да строши черепа на първия, който влезе в клетката. Така ще спечелим време да избягаме. Ще се разпръснем в покрайнините на лагера, после ще се обърнем и ще метнем яйца към центъра. Всички в радиус от трийсет метра ще се превърнат в спомен.
— Проклет да съм — промърмори Хю. — Може и да се получи.
— Но в лагера има деца! — възрази Бронуин.
Инок завъртя очи.
— Ако толкова ни е грижа за случайните жертви, може да избягаме в гората, където гадините и кучетата ще ни преследват поединично. Но ако държим да стигнем Лондон — и да оцелеем до заранта, — не го препоръчвам.
Хю потупа Бронуин по ръката, която все още лежеше върху ключалката на сандъка.
— Отвори го — подкани той. — Дай им ги.
Бронуин се поколеба.
— Не мога. Не мога да убивам деца, които не са ни сторили нищо лошо.
— Но ние нямаме друг избор! — прошепна Хю.
— Човек винаги има избор — изтъкна Бронуин.
Изведнъж се умълчахме, защото близо до долния край на клетката се чу кучешко ръмжене. Миг по-късно ярък лъч от фенер освети отвън чергилото.
— Свалете това покривало! — чу се глас. — Тук има нещо!
Всички погледнахме към Бронуин.
— Моля те — настоя Хю. — Нека поне се защитаваме.
— Това е единственият начин — добави Инок.
Бронуин въздъхна и дръпна ръка от ключалката. Хю кимна с благодарност и повдигна капака. Всички пъхнахме ръце вътре и извадихме по едно яйце — всички, освен Бронуин. После се изправихме и се обърнахме към вратата на клетката, готови за неизбежното.
Още крака в тежки обувки затрополяха към нас. Опитах се да се подготвя за предстоящото. „Бягай — рекох си. — Бягай и не поглеждай назад, а сетне хвърли яйцето.“
Но можех ли да го направя с ясното съзнание, че ще загинат и невинни? Дори за да си спася живота? Ами ако просто пусна яйцето в тревата и избягам в гората?
Нечия ръка сграбчи края на чергилото и го дръпна. То започна да се свлича настрани.
И после, тъкмо преди да ни разкрие, чергилото спря.
— Какво ти става? — попита същият груб глас.
— На ваше място щях да се отдръпна от клетката — отвърна друг глас, на водача.
Вече виждах половината небе и блещукащите между клоните на дъбовете звезди.
— Така ли? И защо? — попита другият.
— Старият Кръвокож не е хранен от дни насам — каза водачът. — Обикновено не си пада по човешко месо, но когато е гладен, не подбира особено!
След това се чу друг звук, от който дъхът ми секна — ревът на гигантска мечка. Невероятно, но изглеждаше сякаш идва от вътрешната страна на клетката, където бяхме ние. Чух гадината да надава изненадан вик, а след това да скача от платформата и да дърпа кучето със себе си.
Нямах никаква представа по какъв начин мечката се бе озовала в клетката, но знаех, че трябва да се измъкна, затова се притиснах към решетките. Видях до мен Олив, която бе запушила зяпналата си уста с юмруче, за да не извика.