— Обърни към вълните! — извика Бронуин, разсичайки гребените с веслата. — Ако ни ударят отстрани, ще ни преобърнат! — Но повечето от нас бяха твърде изтощени от гребането в спокойни води и нямаха сили да се борят с това клокочещо море, а останалите бяха прекалено изплашени дори да посегнат към греблата, така че вместо да я послушаме, ние се вкопчихме в бордовете като удавници, хващащи се за сламка.
Истинска водна стена се носеше право към нас. Изкатерихме тази масивна вълна и лодките под нас застанаха почти вертикално. Ема се държеше за мен, а аз стисках ключалката на греблото, зад нас Хю бе прегърнал с две ръце седалката. Прехвърлихме вълната като увеселително влакче, стомахът ми падна в краката и докато се носехме надолу по наклона, всичко в нашата лодка, което не бе закрепено — картата на Ема, торбата на Хю, червеният куфар с колелца, който влачех чак от Флорида, — полетя над главите ни и изчезна във водата.
Нямаше време да жалим за изгубеното, защото всъщност не можехме да видим дори другите лодки. Когато най-сетне полегнахме на кила, ние се огледахме и започнахме да крещим имената на нашите другари. Имаше един ужасяващ миг на тишина, преди да чуем гласове да ни викат, после лодката на Инок изплува от мъглата с всичките четирима пътници на борда, които ни махаха с ръце.
— Добре ли сте? — извиках им.
— Нататък! — отвърнаха те. — Погледнете нататък!
Едва сега видях, че не ни махат за поздрав, а насочват вниманието ни към нещо във водата на двайсетина метра от нас — корпус на преобърната лодка.
— Това е лодката на Бронуин и Олив! — възкликна Ема.
Беше обърната наопаки и ръждивото ѝ дъно сочеше небето. Нямаше следа от момичетата наоколо.
— Трябва да се приближим! — настоя Хю и забравили за нашето изтощение, ние сграбчихме веслата и загребахме нататък, като крещяхме имената срещу вятъра.
Минахме през вълна от дрехи, изхвърлени от разтворените куфари, и всяка една от тях ни караше да си мислим, че е удавено момиче. Сърцето ми блъскаше в гърдите и макар да бях подгизнал и треперещ, почти не усещах студа. Срещнахме се с лодката на Инок при преобърнатата лодка на Бронуин и заоглеждахме водата наоколо.
— Къде са те? — вайкаше се Хорас. — О, ако сме ги изгубили…
— Отдолу! — предположи Ема и посочи дъното. — Може да са приклещени отдолу!
Изтеглих едно от веслата от ключалката и блъснах с него дъното.
— Ако сте там, изплувайте отвън! — подканих. — Ние ще ви спасим!
За един кратък и ужасяващ миг нямаше отговор и вече усещах как надеждата ми започва да се топи. Но после изпод преобърнатата лодка се дочу почукване — след него един юмрук проби дъските, наоколо се разхвърчаха трески и ние подскочихме от изненада.
— Това е Бронуин! — извика Ема. — Живи са!
С още няколко удара Бронуин съумя да пробие дупка с размери на човешко тяло в дъното. Протегнах ѝ веслото и тя го сграбчи, после заедно с Хю и Ема успяхме да я изтеглим през разпенената вода в нашата лодка и сякаш едва дочакала това, нейната потъна и се скри под вълните. Бронуин бе завладяна от паника и не спираше да крещи дори за да си поеме дъх. Викаше Олив, която не била с нея под лодката. И все още я нямаше.
— Олив, намерете Олив — повтаряше тя. Цялата трепереше и кашляше морска вода. Изправи се в люшкащата се лодка и посочи към бурята. — Ето там! Виждате ли я?
Засенчих очи от дъжда и погледнах, но виждах само вълни и мъгла.
— Нищичко не виждам!
— Тя е там! — настояваше Бронуин. — Въжето!
И тогава видях какво ни сочи — не влачено от водата момиченце, а дебело, подгизнало въже, което се издигаше над повърхността и изчезваше в мъглата. Олив вероятно бе завързана за другия край, скрита от погледите ни.
Стигнахме с лодките до въжето и Бронуин го занавива. След около минута от мъглата над нас изникна Олив, другият край на въжето бе омотан около кръста ѝ. Обувките ѝ се бяха изхлузили, когато лодката се обърнала, но Бронуин я бе завързала за въжето на котвата, чийто противоположен край вече лежеше на морското дъно. Ако не беше така, досега да се бе изгубила сред облаците.
Олив обгърна с ръце шията на Бронуин и заповтаря:
— Ти ме спаси, ти ме спаси!
Те се прегърнаха. Гледка, която накара на гърлото ми да заседне буца.
— Още не сме вън от опасност — припомни Бронуин. — Все още трябва да стигнем брега, преди да се спусне нощта, инак проблемите ни едва ще са започнали.
Бурята бе поотслабнала и ужасното вълнение се бе поуспокоило, но мисълта да продължаваме да гребем, дори в едно напълно спокойно море, ми се струваше непоносима. Не бяхме изминали и половината от разстоянието до сушата, а се чувствах напълно изтощен. Ръцете ми пулсираха и тежаха като дънери. А и безкрайното диагонално люшкане на лодката имаше доста неприятен ефект върху стомаха ми — съдейки по зеленикавия цвят на лицата на другите, не бях единствен.