Доста бързо се сприятелихме с циганите. Нямахме търпение да забравим случилото се между нас по-рано. Бронуин се извини на момчето, което бе взела за заложник, но Галиби махна небрежно с ръка, като да не беше станало нищо особено. Циганите не спираха да ни тъпчат с храна и пълнеха купата ми отново и отново — дори я препълниха, когато категорично отказах да ям. А когато мис Перигрин се появи с крясък изпод палтото на Бронуин и обяви, че е гладна по нейния си начин, те нахраниха и нея, като ѝ подхвърляха късчета месо във въздуха, а тя подскачаше и ги ловеше.
— Колко е изгладняла! — смееше се Олив и пляскаше с ръчички, докато птицата разкъсваше с нокти и клюн едно свинско краче.
— Е, не се ли радваш, че не им метнахме яйцата? — прошепна Бронуин на Инок.
— Ами, предполагам — отвърна той.
Циганският оркестър подхвана нова песен. Ние ядяхме и танцувахме. Убедих Ема да опише с мен един кръг около огъня и макар че обикновено се стеснявам да танцувам пред хора, този път се отпуснах. Краката ни подскачаха, ръцете ни пляскаха в ритъма на танца и за няколко чудесни минути забравихме кои сме. Успях да забравя дори опасностите и как предния ден за малко да бъдем заловени от гадините и разкъсани от един гладен или как можехме да полетим надолу в планинската пропаст. В този момент бях искрено благодарен на циганите, някаква примитивна част на ума ми се радваше на топлата храна, песните и усмихнатите лица и явно смяташе, че е достатъчно, за да забравя дебнещия мрак, макар и за малко. После песента свърши, ние се върнахме задъхани на местата си и докато постепенно се възцаряваше тишина, настроението се промени. Ема погледна към Бекир и каза:
— Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Защо рискувахте живота си заради нас?
Той махна с ръка.
— Вие щяхте да сторите същото.
— Не съм сигурна в това — призна Ема. — Искам само да разбера. Дали го направихте, защото сме чудати?
— Да — отвърна той кратко. Изминаха няколко секунди. Мъжът погледна към дърветата в покрайнините на поляната, към озарените от блясъка на огъня дънери и мрака зад тях. После попита: — Искате ли да се запознаете със сина ми?
— Разбира се — съгласи се Ема.
Тя се изправи, аз и останалите — също.
Бекир вдигна ръка.
— Боя се, че той е доста срамежлив. Само ти — той посочи Ема — и ти — пръстът се завъртя към мен. — И онзи, когото чуваме, но не виждаме.
— Брей — възхити се Милърд. — А си мислех, че оставам незабележим!
Инок се отпусна на възглавницата.
— Защо винаги ме оставят? Да не би да мириша?
Към нашите приятели бързо се приближи циганка с шарена рокля.
— Докато ги няма, ще ви гледам на ръка. — Тя се обърна към Хорас. — Може би някой ден ще изкатериш Килиманджаро! — После погледна Бронуин. — О, май ще се омъжиш за богат хубавец!
Бронуин изпръхтя.
— Любимата ми мечта.
— Госпожо, аз съм този, който познава бъдещето — изпъчи се Хорас. — Нека ви покажа как се прави!
Ние тримата ги оставихме и последвахме Бекир. Приближихме един фургон, който не се отличаваше с нищо, водачът се изкатери по късата стълбичка и почука на вратата.
— Ради? — повика той тихо. — Излез, моля те. Искам да те запозная с едни хора.
Вратата се отвори и навън надзърна жена.
— Изплашен е. Не иска да стане от креслото. — Тя ни огледа внимателно, после разтвори по-широко вратата и ни покани с жест. Качихме се по стълбите и влязохме, привели глави, в тясно, уютно помещение, което, изглежда, бе едновременно дневна, спалня и кухня. Имаше легло под тесния прозорец, маса и стол, малка печка с комин, щръкнал през покрива, и всичко, което е нужно, за да издържиш месеци наред по пътищата.
В единственото кресло седеше момче. Държеше в скута си тромпет. Осъзнах, че го бях видял да свири с циганския оркестър. Явно беше синът на Бекир, а жената, предположих, е негова съпруга.
— Ради, свали си обувките — помоли жената.
Момчето не вдигаше поглед от пода.
— Трябва ли? — попита то.
— Да — кимна Бекир.
Момчето изхлузи едната обувка, после и другата. В началото не бях сигурен какво виждам — нямаше нищо в обувките му. Сякаш нямаше крака. Но все пак го бях видял да протяга ръце към обувките, значи те бяха нахлузени на нещо. Междувременно Бекир го помоли да стане и момчето се надигна неохотно от креслото. Изглеждаше сякаш левитира, краищата на панталоните му се поклащаха пусти на няколко сантиметра над пода.