— Започна да изчезва преди няколко месеца — сподели жената. — Отпърво само пръстите. После петите. А по-нататък целите крака. Нищо от това, което му давах — нито тинктурата, нито тоникът, — имаха някакъв изцеляващ ефект върху него.
Значи все пак имаше крака — но невидими.
— Не знаем какво да правим — призна Бекир. — Мислех си, че ако с вас има знахар…
— Това неговото не се лекува — обади се Милърд и при звука на гласа му откъм пусто пространство момчето подскочи стреснато. — С него сме от един вид. При мен също започна така. Не съм се родил невидим, ставаше малко по малко.
— Кой говори? — попита момчето.
Милърд взе кърпата, оставена на края на леглото, и я уви около лицето си. Под нея се оформи нос, чело и уста.
— Ето ме — рече той и се приближи. — Не се бой.
Пред погледите ни момчето вдигна ръка и докосна бузата на Милърд, после челото и косата — чийто цвят и прическа за мен оставаха загадка, — и дори леко я дръпна, сякаш проверяваше истинска ли е.
— Ти си тук — възкликна то с ококорени от почуда очи. — Наистина си тук!
— И ти ще си тук, дори след като останалото изчезне — каза Милърд. — Ще видиш. Не боли.
Момчето се усмихна и като видя това, жената се подпря отмаляла на Бекир.
— Бог да те благослови — промълви тя с просълзени очи. — Благословен да си.
Милърд се наведе към изчезналите крака на Ради.
— Няма от какво да се боиш, момчето ми. Всъщност, когато привикнеш да си невидим, ще откриеш, че това си има и някои предимства…
И докато ги изброяваше, Бекир се върна при вратата и кимна на Ема и мен.
— Да ги оставим — предложи той. — Сигурен съм, че има доста неща, за които да си говорят.
Оставихме момчето насаме с Милърд и майка му. Когато се върнахме при лагерния огън, там почти всички, чудати и цигани, се бяха събрали около Хорас. Той стоеше върху повален дънер пред слисаната гадателка, затворил очи, положил едната си ръка на челото ѝ и когато го доближихме, сякаш разказваше сън:
— … а внукът на твоя внук ще управлява огромен кораб, който снове между Земята и Луната като градски автобус, на Луната ще си има къщурка, но ще изостане с плащането на ипотеката и ще му се наложи да вземе заеми, а една от лихварките ще е хубава млада жена, в която ще се влюби, само дето това няма да е като земната любов заради разликата в гравитацията…
Спряхме в края на тълпата.
— Той наистина ли познава? — попитах Ема.
— Може би — отвърна тя. — Но нищо чудно да се майтапи с нея.
— А защо не може да вижда нашето бъдеще, щом вижда нейното?
Ема сви рамене.
— Талантът на Хорас може да е отчайващо безполезен. Когато става дума за непознати, прогнозите му са доста точни, около нас обаче умът му направо блокира. Изглежда, колкото по-емоционално е обвързан с някого, толкова по-малко вижда в бъдещето. Чувствата замъгляват дарбата му.
— Не е ли така с всички нас? — чух глас зад нас и когато се обърнах, видях Инок да стои отзад. — Ема, скъпа, и като стана дума за това, надявам се, че не разсейваш твърде много нашия американец. Трудно е да следиш за близостта на гладни, когато в ухото ти е опрян езикът на млада жена.
— Не плещи гадости! — скастри го Ема.
— Не бих могъл да пренебрегна усещането дори да исках — рекох, ала внезапно бях споходен от смразяващата мисъл, че Инок ревнува.
— Да чуем сега за вашата тайна среща — продължи Инок. — Тези цигани наистина ли ни пазят заради някакъв митичен съюз, за който дори не сме чували?
— Синът на водача е чудат — обясни Ема. — Надяват се, че ние можем да му помогнем.
— Ама че безумие — въздъхна Инок. — Нима заради едно момче за малко да позволят да бъдат разфасовани от онези войници? А говорим за чувства, които замъглят дарбата! Мислех, че смятат да ни държат като роби заради способностите ни или поне да ни продадат на някой цирк — но както винаги съм надценявал хората.
— О, иди да си поиграеш с някое мъртво животно — озъби се Ема.
— Никога няма да разбера деветдесет и девет процента от човечеството — оплака се Инок и се отдалечи, като поклащаше глава.
— Понякога си мисля, че половината от това момче е бездушна машина въздъхна Ема. — Плът отвън и метал отвътре.
Засмях се, ала тайно се зачудих дали Инок не е прав. Постъпката на Бекир наистина граничеше с безумие. От друга страна, ако Бекир е луд, то значи и аз съм такъв. Какво още бях готов да пожертвам заради едно момиче? Въпреки любопитството, въпреки дядо ми, въпреки дълга ни към мис Перигрин, всъщност аз бях тук — сега — по една-единствена причина: защото от деня, в който срещнах Ема, знаех, че искам да съм част от нейния свят. Това не правеше ли и мен безумец? Или сърцето ми бе твърде лесна плячка?