„Сигурно и на мен би ми бил полезен малко метал отвътре“ — рекох си. Ако сърцето ми бе с по-устойчива броня, къде щях да съм сега?
Ясно къде — у дома, погълнат от сивото всекидневие. Ще давя скуката с видеоигри, ще работя на смени за „Първа помощ“. И ще умирам отвътре — ден след ден. От самосъжаление.
„Страхливец. Слабо, жалко хлапе. Щеше да профукаш едничкия си шанс.“
Но не го направих. Протегнах ръце към Ема, рискувайки всичко, и продължавах да го рискувам всеки ден — ала с това се бях озовал в един свят, който дори не бих могъл да си представя; свят, в който хората бяха по-живи от всеки, когото познавах преди, в който вършех неща, за които не съм и мечтал, и оцелявах в ситуации, за които не бих си помислил. И всичко това, защото си позволих да почувствам нещо към едно чудато момиче.
Въпреки всички неприятности и опасности, в които се бяхме забъркали, въпреки неоспоримия факт, че този странен свят бе започнал да се руши в мига, когато го открих за себе си, аз бях искрено радостен, че съм тук. Въпреки всичко този необичаен и чудат живот се оказа нещото, което винаги съм искал. Странно, помислих си, как е възможно да живееш едновременно в мечта и кошмар.
— Какво има? — попита ме Ема. — Защо си се втренчил в мен?
— Исках да ти благодаря.
Тя сбърчи носле, сякаш бях изтърсил нещо смешно.
— За какво да ми благодариш?
— Ти ми даде сила, за която дори не знаех, че притежавам. Направи ме по-добър.
Тя се изчерви.
— Не зная какво да кажа.
Ема, светла душа. Имам нужда от огъня ти — от този вътре в теб.
— Не е необходимо да казваш нищо — рекох. След това ме споходи силното желание да я целуна и аз го направих.
Макар че бяхме уморени до смърт, циганите бяха в празнично настроение и изглежда, бяха твърдо решени да продължат с веселбата. След няколко чашки сладка, миришеща на кафе течност и още няколко песни успяха да ни спечелят. Те бяха родени разказвачи и забележителни певци, и се отнасяха с нас сякаш сме техни далечни и доскоро изгубени братовчеди. Останахме будни до среднощ, разменяйки си истории. Момъкът, който имитираше мечката, ни смая с няколко вентрилоквистични трикове, толкова добри, че почти повярвах, че куклите му са живи. Явно си падаше по Ема и направи цялото представление заради нея, като често ѝ се усмихваше, но тя се престори, че не го забелязва, и държеше демонстративно ръката ми. По-късно циганите ни разказаха как през Първата световна война британската армия им реквизирала конете и известно време нямало с какво да теглят фургоните си. Няколко месеца живели в една гора — в същата тази гора, — докато един ден в лагера им нахлули кози с дълги рога. Уж изглеждали диви, ала се хранели от ръка и на някого му хрумнало да впрегне една във фургон. Тези кози се оказали почти толкова силни, колкото и изгубените коне. Така че циганите най-сетне можели отново да поемат на път и до края на войната фургоните им били теглени от тези необичайно силни кози, заради което из Уелс се прочули като Хората с козите. За доказателство те показаха снимка на чичото на Бекир, возещ се на теглена от козел карета. Знаехме, без никой да го казва, че това е било изгубеното стадо чудати кози, за които говореше Адисън. След войната армията върнала конете на циганите и тъй като от козите вече нямало нужда, те се изгубили в гората.
Постепенно огньовете изгаснаха, циганите ни постлаха на тревата и ни изпяха приспивна песен, от която аз се унесох като малко момче. Вентрилоквистът дойде да пожелае лека нощ на Ема. Тя го прогони, но преди това той успя да ѝ пъхне в ръката поздравителна картичка. На гърба имаше адрес в Кардиф, откъдето той прибираше пощата на всеки няколко месеца, когато циганите спираха наблизо. Отпред бе неговата снимка с куклите и кратка бележка, посветена на Ема. Тя ми я показа и се изкиска, но на мен ми стана мъчно за младежа. Вината му бе единствено, че я харесва — също както и аз.
Сгуших се на постелката до Ема, в покрайнините на гората. Тъкмо когато заспивах, чух стъпки в тревата до нас. Отворих очи, но не видях никого. Беше Милърд, върнал се, след като бе разговарял цяла вечер с момчето на водача.
— Иска да дойде с нас — съобщи той.
— Кой? — попита Ема сънено. — Къде?
— Онова момче. С нас.
— А ти какво му каза?
— Казах му, че идеята не е добра. Но не посмях да му откажа.
— Знаеш, че не можем да вземаме никого с нас — изтъкна Ема. — Той ще ни забави.