— Зная, зная — отвърна Милърд. — Но той изчезва много бързо и е изплашен. Скоро ще бъде съвсем невидим и се бои, че някой ден ще изостане от кервана и циганите няма да забележат, след което ще се изгуби в гората и ще стане плячка на вълците и паяците.
Ема изпъшка и се обърна с лице към Милърд. Той нямаше да ни остави да заспим, докато този въпрос не бъде решен.
— Разбирам, че ще е разочарован — въздъхна тя. — Но е невъзможно. Съжалявам, Мил.
— Няма нищо — промърмори унило Милърд. — Ще ида да му съобщя тъжната новина.
Той стана и се отдалечи.
Ема въздъхна и после известно време се въртеше неспокойно.
— Постъпи правилно — прошепнах. — Не е лесно да си някой, когото всички търсят.
Тя не отговори, но се сгуши в гърдите ми. Постепенно двамата се унесохме и шепотът на поклащащите се от вятъра клони, както и равномерното дишане на конете ни помогнаха да заспим.
Беше нощ на неспокоен сън и лоши сънища, прекарах я така, както и предния ден — преследван от глутница кошмарни кучета. На сутринта бях изтощен. Ръцете и краката ми тежаха като че бяха налети с олово, главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Може би щях да се чувствам по-добре, ако изобщо не бях спал.
Бекир ни събуди на зазоряване.
— Хайде ставайте, синдригасти! — провикна се той и ни замери с парчета твърд като тухла хляб. — Ще имате достатъчно време да спите, когато умрете!
Инок чукна своето парче в един камък и звукът бе като от дърво.
— Ако закусваме такива неща, скоро ще сме умрели.
Бекир разчорли косата му и се ухили.
— О, я стига. Къде е чудатият ти дух тази сутрин?
— В тоалетната — промърмори Инок и се зави през глава.
Бекир ни даде десет минути да се приготвим за пътуването до града. Държеше на обещанието си и смяташе да ни откара там, преди да потегли първият влак. Станах, намерих кофа с вода, наплисках лице и измих зъби с пръст. О, как ми липсваше четката за зъби. Как тъгувах по конеца за чистене, по дезодоранта с ухание на океански бриз. Какво ли не бих дал сега да се озова в някоя дрогерия на „Първа помощ“.
Бих дал царство за чифт чисти гащи!
Смърдящ на слама, аз захрусках невероятно твърдия хляб, докато циганите и децата им ни гледаха с натъжени лица. Сякаш по някакъв начин се досещаха, че снощното празненство ни е било последното, преди да ни отведат на бесилото. Опитах се да ги поразведря.
— Всичко е наред — заговорих едно момче, което изглеждаше като че всеки миг ще се разплаче. — Ще се справим.
То ме гледаше като да съм проговорил призрак, с големи и изпълнени с недоверие очи.
Докараха осем коня, водени от осмина ездачи — по един за всеки от нас. Конете щяха да ни откарат в града много по-бързо, отколкото фургоните. Но аз ги гледах уплашено.
Никога не бях яздил кон. Вероятно бях почти единственото сравнително богато американско момче, което не го бе правило. И не защото не смятах, че конете са красиви, великолепни създания, апогей на животинската еволюция и прочее, и прочее — просто не вярвах, че което и да било животно гори от желание да бъде яхано и яздено от човек. Освен това конете са много големи, с яки мускули и едри, остри зъби, и винаги ме гледаха сякаш знаеха, че се страхувам, готови да се възползват от първата възможност да ми теглят един къч. Да не говорим за невъзможността да се постави предпазен колан на кон — а от друга страна, конете можеха да препускат почти толкова бързо, колкото колите, само че друсаше повече. Ето защо цялото това начинание ми се струваше нежелателно.
Разбира се, запазих тези разсъждения за себе си. Стиснах зъби, надявайки се, че ще оцелея достатъчно дълго, за да умра по начин, по-интересен от този да паднеш от кон.
Още след първото юууупааа ние се понесохме в галоп. Мигом забравих за достойнството си и се вкопчих в циганина на седлото пред мен, който държеше юздите — стана толкова бързо, че дори нямах възможност да се сбогувам с останалите, дошли да ни изпратят. Което беше за предпочитане, тъй като разделите никога не са били силната ми страна, а напоследък животът се бе превърнал в нескончаема поредица от такива. Сбогом, сбогом, сбогом.
Препускахме. Бедрата ми изтръпнаха от притискането в коня. Бекир водеше групата, чудатият му син седеше зад него на седлото. Момчето яздеше с изправен гръб и разперени встрани ръце, спокойно и уверено, истински контраст с предната вечер. Тук, сред циганите, той бе във вихъра си. Нямаше нужда от нас. Това бяха неговите хора.
След време забавихме до тръс и аз събрах смелост да отлепя лице от гърба на ездача и да огледам пейзажа. Гората бе преминала в поле. Спускахме се в долина, в средата ѝ имаше градче, което оттук изглеждаше не по-голямо от пощенска марка и обрамчено от всички страни с гъста зеленина. Към него от изток описваше дъга дълъг бял пушек — димящият дъх на влак.