— Хайде, момче. Вземи си торбата и да вървим. Майка ти ще ти направи чай.
— Добре, тате — отвърна момчето, което изглеждаше едновременно разочаровано и облекчено.
— Всичко ще бъде наред — увери го Милърд. — Дори по-добре, отколкото си мислиш. А когато приключим с нашата работа, ще те потърся. Има и други като нас по широкия свят. Двамата с теб ще ги издирим.
— Обещаваш ли? — попита момчето и в очите му блесна надежда.
— Обещавам — отвърна Милърд.
След тези думи момчето се метна на коня на баща си, а ние се обърнахме и минахме през градската порта.
Шеста глава
Градът се наричаше Въглен. Не Въгленград или Въглено село. Просто Въглен. Черният прахоляк беше навсякъде, натрупан на неравни купчинки около вратите на къщите, бълващ от комините като мазен дим, намацан по връхните дрехи на бързащите за работа мъже. Втурнахме се право към гарата в плътна групичка.
— Внимавайте сега — предупреди ни Ема. — Никакви приказки. Очите сведени.
Отдавна изградено правило гласеше, че трябва да избягваме ненужен визуален контакт с нормалните, защото погледите могат да доведат до разговори, разговорите до въпроси, а необикновените нерядко отвръщаха на тези въпроси по начин, който предизвикваше нови въпроси. Разбира се, ако нещо можеше да породи въпроси, то несъмнено бе група мърляви деца, поели нанякъде във военно време — особено когато на рамото на едно от момичетата стърчи голяма птица с остри нокти, — но жителите на градчето сякаш не ни забелязваха. Те пристъпваха от крак на крак на опашки пред пералните и вратите на кръчмите, стрелваха ни за кратко с очи и поглеждаха настрана — очевидно си имаха свои грижи.
Гарата беше толкова малка, та се зачудих дали влаковете изобщо спират тук. Единственото покрито място бе гишето за билети, малка будка в средата на открития перон. В будката имаше дълбоко заспал мъж с килнали се на една страна на носа му очила с дебели като дъна на шишета стъкла.
Ема почука рязко на прозорчето и чиновникът се събуди стреснато.
— Осем билета до Лондон! — рече тя. — Трябва да сме там още днес следобед.
Мъжът ни разглеждаше внимателно през очилата. Свали ги, избърса ги и ги сложи отново, сякаш да се увери, че вижда както трябва. Сигурен съм, че бяхме поразителна гледка — изцапани с кал дрехи, сплъстени и разчорлени коси. Вероятно и понамирисвахме.
— Съжалявам — отвърна чиновникът. — Влакът е пълен.
Огледах се. Освен няколко души, дремещи по пейките, перонът бе пуст.
— Това е абсурдно! — възмути се Ема. — Осигурете ни незабавно билетите, инак ще се оплача на железопътната управа, че дискриминирате децата!
Аз вероятно бих избрал по-внимателен подход, но Ема нямаше търпение да се разправя с важничещи дребни бюрократи.
— Ако изобщо съществува подобно правило, съмнявам се, че може да се приложи спрямо вас — заяви чиновникът и вирна нос. — Сигурно сте чували, че сме във война и има далеч по-важни неща за транспортиране по железопътните линии на нейно кралско величество от деца и животни! — Той изгледа навъсено мис Перигрин. — Във всеки случай не е позволено да пътуват животни!
Един влак навлезе със свистене в гарата и закова на перона. Кондукторът подаде глава от прозореца и се провикна:
— Осем и трийсет за Лондон! Всички да се качват!
Дремещите по пейките пътници се надигнаха и забързаха към вратите.
Мъж със сив костюм ни изтика от гишето и подаде банкнота на продавача. Той взе билет в замяна и забърза към влака.
— Казахте, че е пълен! — ядоса се Ема и затропа отново по стъклото. — Казахте, че няма билети!
— Този джентълмен си купи билет за първа класа — сопна се чиновникът. — А сега се махайте оттук, досадни малки просяци! Идете да бъркате другаде по джобовете на хората!
Хорас пристъпи към прозорчето.
— Както е известно, просяците не разполагат с големи суми пари — натърти той, пъхна ръка под палтото си, извади тлъста пачка с банкноти и я шляпна на гишето. — Щом продавате само билети първа класа, значи такива искаме!
Чиновникът се понадигна, облещил очи в пачката. Ние също се бяхме облещили, тъй като нямахме ни най-малка представа откъде може Хорас да се е сдобил с нея. Чиновникът прелисти с пръст банкнотите и възкликна:
— Брей, че това ще стигне да купите целия вагон първа класа!
— Ами дайте ни вагона тогава! — каза Хорас. — Така ще сте сигурен, че няма да окрадем никого.
Лицето на чиновника почервеня.