Кондукторът най-сетне взе билетите ни.
— Първа класа! — изненада се той. — Вагонът ви е най-отпред. — Той посочи далечния край на перона. — Най-добре побързайте!
— Сега ни го казва — ядоса се Ема, обърна се и хукна по перона.
С пуфтене и металическо скърцане влакът започна да се плъзга край нас. Засега се местеше съвсем бавно, но с всяко завъртане на колелата скоростта му нарастваше.
Най-сетне се изравнихме с посочения вагон. Бронуин първа скочи в отворената врата. Тя остави сандъка на пътеката и подаде ръка на Олив.
И тогава зад нас се чу нов глас:
— Спрете! Махнете се оттам!
Не беше гласът на кондуктора. Този бе по-дълбок и по-властен.
— Кълна се — изпъшка Инок, — че ако още някой се опита да ни попречи да се качим във влака…
Отекна изстрел и от уплаха краката ми се заплетоха. Блъснах се във вратата и паднах на перона.
— Казах да спрете! — изрева гласът и когато погледнах през рамо, видях облечен в униформа войник, подпрял коляно в позиция за стрелба и насочил пушка към нас. Той пусна още два куршума над главите ни, за да придаде повече тежест на командата. — Слизайте от влака и коленичете! — нареди и закрачи към нас.
Помислих си да побягна, но после видях очите на войника и изпъкналите им, лишени от зеници ябълки ме разубедиха. Беше гадина и аз знаех, че не би се поколебал и за миг да ни застреля. По-добре да не му даваме повод.
Бронуин и Олив вероятно си бяха помислили същото, защото слязоха от вагона и застанаха на колене до нас.
„А бяхме толкова близо — помислих си. — Толкова близо.“
Междувременно влакът напусна перона без нас и надеждата да спасим мис Перигрин отлетя с парата от комина.
„Както и самата мис Перигрин“ — осъзнах стъписано. Бронуин бе оставила сандъка във вагона! Скочих инстинктивно и без да мисля, вече се готвех да хукна след влака, когато пред лицето ми се показа дулото на пушка и аз усетих, че в миг и последната капчица сила напуска мускулите ми.
— Нито крачка — произнесе бавно войникът.
Отпуснах се обратно на колене.
Бяхме коленичили с вдигнати ръце и лумкащи сърца. Войникът описа кръг около нас, с насочена пушка и свит на спусъка пръст. От доктор Голън насам не бях заставал толкова близо до гадина. Носеше стандартна британска военна униформа — кафява риза, напъхана във вълнен панталон, черни обувки и шлем — но дрехите му стояха нескопосано като на чучело, панталоните бяха смачкани, шлемът бе килнат назад. Изглеждаше изнервен и непрестанно въртеше глава, докато ни оглеждаше. Сигурно защото ние имахме числено превъзходство, а и макар да бяхме група невъоръжени деца, ние бяхме отговорни за смъртта на една гадина и двама гладни през изминалите три дни. Боеше се от нас и това, повече от всичко, ме караше да се страхувам от него. Страхът му го правеше непредсказуем.
Той откачи радиостанцията от колана си и заговори в нея. В началото се чуваше само статичен шум, но след малко дойде отговорът. Всичко беше в кодове, не разбрах нито дума.
Нареди ни да станем. Ние се изправихме.
— Къде отиваме? — попита покорно Олив.
— На разходка — отвърна той. — Една приятна, добропорядъчна разходка.
Говореше с равен глас, като произнасяше отчетливо думите, и това ме наведе на мисълта, че е от другаде и се старае да имитира британски акцент, но не се справяше съвсем добре. Гадините би трябвало да са майстори на дегизировката, но този очевидно не бе от най-добрите им ученици.
— Никой да не изостава от редичката — нареди той и ни изгледа един по един. — Няма да тичате. Имам петнайсет патрона в пълнителя — достатъчно за по две дупки във всеки от вас. И не си мисли, че не виждам сакото ти, невидимо момченце. Накараш ли ме да те гоня, ще ти отрежа невидимите палци за сувенири.
— Да, сър — рече Милърд.
— Без приказки! — кресна войникът. — А сега, ходом марш!
Минахме покрай будката, но чиновника вече го нямаше, прекосихме перона и излязохме на улицата. Предишния път, когато минавахме през Въглен, никой не ни обръщаше внимание, но сега минувачите въртяха глави като бухали след нас, а ние пристъпвахме в редица под дулото на пушката. Войникът ни държеше близо един до друг и ни скастряше всеки път, когато някой изоставаше. Аз бях най-отзад, той зад мен и докато вървяхме, чувах да потраква паласката му. Подкара ни в посоката, от която бяхме дошли, вън от града.
В главата ми си даваха среща всякакви планове за бягство. Да се разпръснем. Не — ще застреля поне няколко от нас. Някой да се престори, че припада насред пътя, другият зад него ще се спъне и в бъркотията… не, войникът изглеждаше твърде предпазлив, за да позволи да го съборят. Някой от нас трябва да се приближи и да го обезоръжи.