Аз. Нали бях най-близо. Ако забавя ход, оставя го да ме застигне и после се нахвърля върху него… но кого мамех? Аз не съм филмов герой. Бях толкова изплашен, че едва си поемах дъх. Той бе с десет години по-възрастен от мен и държеше пушката насочена в гърба ми. Ще ме застреля в мига, когато се обърна, и ще ме остави да умра на пътя. Да умра от глупост, не в проява на героизъм.
Отзад се чу шум от приближаващ се джип, който постепенно забави ход. Вътре имаше двама войници и макар и двамата да носеха тъмни очила, знаех какво се крие зад тях. Гадината на мястото до шофьора кимна одобрително на войника — добра работа, — обърна се и втренчи поглед в нас. От този момент не сваляше очи от нас, поставил ръка на пушката си.
Сега вече имахме ескорт и от една гадините бяха станали три. Всякаква надежда за бягство се беше изпарила.
Вървяхме и вървяхме, обувките ни хрущяха по чакълестия път, а джипът бръмчеше зад нас като евтина косачка. Градчето изчезна в далечината и от двете страни се появиха ферми с пустеещи, незасяти полета. Войниците не размениха нито дума. Имаше нещо механично в тях, сякаш им бяха извадили мозъците, за да ги заменят с машинки. Гадините по правило се смятаха за много умни, но тези ми приличаха по-скоро на търтеи. Тогава чух бръмчене край ухото си и когато вдигнах глава, забелязах, че една пчела кръжи около главата ми, а сетне отлита.
„Хю — рекох си. — Какво е намислил?“
Потърсих го в редицата, разтревожен, че може да подготвя нещо, заради което да ни застрелят — но не го видях.
Преброих хората пред мен. Един, два, три, четири, пет, шест. Пред мен беше Ема, после Инок, Хорас, Олив, Милърд и Бронуин.
„Къде е Хю?“
Едва не подскочих във въздуха. Хю го нямаше! Това означаваше, че не са го заловили заедно с нас. Все още е на свобода! Може би в суматохата на гарата се бе скрил в пролуката между влака и платформата или е скочил във влака, без войникът да го забележи. Чудех се дали не ни следва — едва се сдържах да не погледна назад, но се уплаших, че ще го издам.
Все пак се надявах да не е там, защото тогава вероятно щеше да е с мис Перигрин. Инак как ще я намерим отново? И какво ще стане с нея, ако ѝ свърши въздухът в затворения сандък? Какво всъщност правят с изоставен багаж през 1940-а?
Лицето ми бе зачервено, гърлото ми се свиваше болезнено. Имаше твърде много неща, от които да се страхувам, стотици ужасни възможности, които се надпреварваха в ума ми.
— Върни се в редицата! — извика войникът и аз осъзнах, че говори на мен, че в трескавото си състояние съм се отдалечил от средата на пътя. Побързах да заема мястото си зад Ема, която ме погледна умоляващо през рамо — не го ядосвай! — и си обещах да не се разсейвам.
Вървяхме в изнервящо мълчание, напрежението се усещаше като статично електричество. Виждах как Ема стиска и разтваря юмруци, Инок клатеше глава и си шепнеше, а Олив пристъпяше неравномерно. Изглежда, бе само въпрос на време някой от нас да предприеме някой отчаян ход и тогава куршумите щяха да литнат.
После чух Бронуин да надава слаб вик и когато вдигнах глава, пред очите ми се разкри ужасяваща сцена, каквато не си бях представял. Три масивни фигури лежаха пред нас, едната на пътя, а другите отстрани в полето, точно зад плитката канавка. В началото си помислих, че са купчини черна земя.
Но после се приближихме и вече не можех да се преструвам, че ги няма там — три мъртви коня на пътя.
Олив нададе писък. Бронуин инстинктивно пристъпи към нея да я успокои — не гледай, мъниче! — и зад гърба ми отекна изстрел. Хвърлихме се на земята и покрихме главите си с ръце.
— Направиш ли го отново, ще лежиш в канавката до тези! — кресна войникът.
Докато се изправяхме на крака, Ема се наведе към мен и прошепна „циганите“, после кимна към най-близкия кон. Разбрах какво иска да каже — че конете са техни. Дори познах единия по белезите — бели петна на задните крака — и осъзнах, че това е точно конят, който бях яздил преди час.
Усетих, че започва да ми призлява.
Всичко се връщаше по местата си, въртеше се в главата ми като на филмова лента. Това бе дело на гадините — същите, които бяха нахлули предната вечер в лагера. Циганите са ги срещнали на пътя, след като тръгнаха от града. Имало е стълкновение, после преследване. Гадините са застреляли конете под тях.
Знаех, че гадините убиват хора — те убиваха и чудати деца, както ни бе казала мис Авъсет, — но бруталният акт на убийството на тези животни, струва ми се, надхвърляше всичко. Преди час това бяха най-изпълнените с жизненост същества, които бях виждал — с блестящи умни очи, играещи под кожата мускули, излъчващи топлина. А сега, благодарение на няколко късчета метал те не бяха нищо повече от купчини студено месо. Тези горди, силни животни — застреляни и зарязани на пътя като боклук.