Целият треперех от страх, тресях се от гняв. Съжалявах, че съм бил толкова безразличен към тях. Че съм такъв глезен неблагодарник.
„Стегни се — рекох си. — Я се стегни.“
Къде са Бекир и хората му? Къде е синът му? Единственото, в което бях сигурен, бе, че гадините ще ни застрелят. Вече бях напълно убеден в това. Самозванците във войнишки униформи не бяха нищо повече от животни — чудовища, по-страшни от гладните, които контролираха. Гадините поне имаха умове и можеха да разсъждават — но използваха тези свои способности, за да разрушат света. Да превърнат живите същества в мъртви. И за какво? За да могат те да живеят малко по-дълго. Да притежават известна власт върху света около тях и обитаващите го създания, за които не ги бе грижа.
Колко безсмислено и глупаво бе всичко това.
А сега те смятаха да убият и нас. Ще ни отведат на някое лобно място, където ще ни разпитат и после захвърлят. И ако Хю е бил толкова глупав, че да ни последва — ако пчелата, която кръжеше около нашата редица, означаваше, че е наблизо — те ще убият и него.
Господ да ни е на помощ.
Труповете на конете бяха далече зад нас, когато войниците ни наредиха да свием от пътя и да поемем по тясна алея. Беше малко по-голяма от пътека, едва няколко крачки широка, и войниците от ескорта трябваше да оставят джипа и да тръгнат пеша — единият отпред, другият зад нас. Полето от двете страни бе запустяло и обрасло с храсталаци и разцъфнали цветя, над които жужаха насекоми.
Красиво място да умреш.
Не след дълго от едната страна се показа барака с тръстиков покрив. „Там ще го направят — помислих си. — Там ще ни убият.“
Когато се приближихме, вратата се отвори и на прага се показа още един войник. Беше облечен различно от тези, които ни водеха — вместо шлем имаше офицерска шапка с черна лента, вместо пушка — затъкнат в кобур револвер.
Явно беше командирът.
Той застана на пътя, докато се приближавахме, поклащайки се с доволна усмивка.
— Най-сетне се срещнахме! — възкликна. — Доста ни накарахте да се изпотим, но знаех, че в края на краищата ще ни паднете в ръцете. Беше въпрос само на време!
Имаше подпухнало, момчешко лице с едва набола брада, толкова руса, че почти изглеждаше бяла, и беше изпълнен със странна закачлива енергия като прекалил с кафето водач на бойскаути. Но докато го гледах, си мислех само за едно: „Животно. Чудовище. Убиец“.
— Влизайте, влизайте — покани ни офицерът в бараката. — Вашите приятели чакат вътре.
Докато войниците ни побутваха покрай офицера, зърнах табелката с името на гърдите му: Уайт. Като белия цвят.
„Мистър Уайт“. Шегичка, може би? Нищо в него не изглеждаше истинско, най-малко името му.
Натикаха ни вътре и ни накараха да застанем в ъгъла. Колибата бе лишена от мебели и претъпкана с хора. Бекир и другарите му седяха на пода, опрели гърбове в стените. Очевидно се бяха отнесли грубо с тях — целите бяха покрити със синини и кървящи рани и сега имаха потиснат и изплашен вид. Неколцина липсваха — включително и момчето на Бекир. Пазеха ги двама войници — с тях ставаха общо шест, включително мистър Уайт и нашия ескорт.
Бекир улови погледа ми и кимна мрачно. Страните на лицето му бяха потъмнели от синините. „Съжалявам“ — произнесе безгласно.
Мистър Уайт не пропусна да забележи тази размяна на знаци.
— Аха! Значи познаваш тези деца!
— Не — отрече Бекир и сведе глава.
— Не? — повтори мистър Уайт и се престори на изненадан. — Но ти се извини на този хлапак. Трябва да го познаваш, освен ако нямаш навика да се извиняваш на непознати?
— Това не са хората, които търсите — каза Бекир.
— Мисля, че са — възрази мистър Уайт. — Според мен това са тъкмо децата, които търсим. Нещо повече, сигурен съм, че са прекарали предната нощ във вашия лагер.
— Казах ви, не съм ги виждал досега.
Мистър Уайт цъкна с език като недоволен учител.
— Човече, забрави ли какво ти обещах да направя, ако разбера, че ме лъжеш? — Той извади ножа от канията и го опря в бузата на Бекир. — Точно така. Обещах да ти отрежа лъжливия език и да го хвърля на кучето ми. А аз винаги спазвам обещанията си.
Бекир срещна спокойно погледа на мистър Уайт и го издържа, без да мигне. Секундите се занизаха в непоносима тишина. Очите ми бяха фиксирани в ножа. Най-сетне мистър Уайт разтвори устни в усмивка и се изправи, разпръсквайки магията.