— Стани, момче.
Хорас не помръдна.
— Някой да го вдигне.
Един войник се приближи и го дръпна грубо за ръката.
Хорас застана разтреперан пред мистър Уайт, свел поглед към пода.
— Как се казваш, момче?
— Х-ххорас, сър.
— Добре, Хорас, изглеждаш ми като човек с достатъчно здрав разум. Така че ще ти позволя да избереш.
Хорас повдигна леко глава.
— Да избера…?
Мистър Уайт извади ножа и посочи с острието циганите.
— Кого от тези там да убия пръв. Освен, разбира се, ако не ми кажеш къде е вашата имбрин. Тогава никой няма да умре.
Хорас зажумя, сякаш се опитваше да си представи, че не е тук.
— Или — продължи мистър Уайт — вместо да избираш някого от тях, аз с радост ще избера някого от вас. Кой искаш да бъде?
— Не!
— Хайде, кажи ми! — изкрещя мистър Уайт, разтворил устни в зловеща усмивка.
— Нищо не му казвай, синдригасти! — извика Бекир. Един от войниците го изрита в корема, той изпъшка и млъкна.
Мистър Уайт се пресегна и улови Хорас за брадичката, опитвайки се да го накара да погледне в тези ужасни, слепи очи.
— Ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш и аз няма да ти сторя нищичко.
— Да — отвърна Хорас, все още стиснал очи, все още опитващ се да си представи, че не е тук.
— Да, какво?
Хорас си пое разтреперано дъх.
— Да, ще ви кажа.
— Недей! — извика Ема.
„О, божичко — помислих си. — Той ще я издаде. Толкова е слаб. Трябваше да го оставим в менажерията…“
— Шшшт — просъска мистър Уайт в ухото му. — Не ги слушай. Хайде, синко. Кажи ми къде е птицата.
— Тя е в чекмеджето — отвърна Хорас.
Веждите на мистър Уайт се събраха.
— В чекмеджето? Какво чекмедже?
— Това, в което винаги е била — уточни Хорас.
Гадината разтърси Хорас за брадичката и извика:
— Какво чекмедже?
Хорас понечи да добави нещо, после стисна устни. Преглътна мъчително. Изправи гръб. Отвори очи, погледна с твърд поглед мистър Уайт и рече:
— В чекмеджето, в което майка ти си държи гащите — и се изплю право в лицето на мистър Уайт.
Мистър Уайт удари Хорас по скулата с дръжката на ножа. Олив изкрещя, а ние подскочихме изплашено, когато Хорас се свлече на пода като чувал с картофи и от джоба му се разпиляха билетите за влака.
— Какво е това? — учуди се мистър Уайт и се наведе да погледне.
— Залових ги, когато се опитваха да се качат на влака — докладва войникът, който ни бе довел.
— Защо ми го казваш чак сега?
Войникът трепна.
— Мислех…
— Няма значение — прекъсна го мистър Уайт. — Ще го изпревариш. Тръгвай.
— Сър?
Мистър Уайт погледна билета и после часовника.
— Влакът в осем и трийсет има дълъг престой на Портмадог. Ако си достатъчно бърз, ще е там, като стигнеш. Искам да го претърсиш целия — започни от първа класа.
Войникът козирува и изтича навън.
Мистър Уайт се обърна към другите войници.
— Обискирайте ги — нареди. — Да видим дали не носят и други интересни неща. Ако окажат съпротива, застреляйте ги.
Докато двама войници ни държаха на мушка, трети мина от чудат на чудат и обърна джобовете. В повечето нямаше нищо, освен трохи и мъх, но в джоба на Бронуин войникът откри гребен от слонова кост.
— Моля ви, беше на майка ми! — извика тя, но войникът се разсмя грубо.
— Ако е така, да те беше научила да го използваш, мъжкарано!
Инок имаше малка торбичка с пръст и червеи, която войникът отвори, подуши и захвърли с отвращение. В моя джоб бе само безполезният мобилен телефон. Ема го погледна, когато изтрака на пода, вероятно чудейки се защо ли още го държа. После дойде нейният ред, но тя не смяташе да им позволява. Когато войникът посегна към нея, тя му изръмжа:
— Махни си ръката, инак ще я изгоря!
— Моля те, укроти огъня! — рече той и избухна в смях. — Съжалявам, не можах да се сдържа.
— Не се шегувам — заяви Ема и извади ръце иззад гърба си. Бяха нажежени до червено и дори от няколко крачки усещах топлината, която излъчват.
Войникът отскочи уплашено.
— Докосването ѝ е като характера! — изпъшка той. — Харесва ми тази женичка. Но ако ме изгориш, Кларк ще пръсне мозъка ти по стената отзад.
Войникът, за когото говореше, опря дулото на пушката в челото на Ема. Тя затвори очи, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха учестено. После свали ръце и ги скри зад гърба си. Цялата се тресеше от гняв.
Аз също.
— Внимавай сега — предупреди я войникът. — Без резки движения.
Стиснах юмруци, докато го гледах как плъзга ръце нагоре и надолу по краката ѝ, след това прокарва пръст зад ръба на роклята ѝ, всичко това излишно бавно и придружено с перверзна усмивка. Никога през целия си живот не бях се чувствал толкова безпомощен, дори когато ни заключиха в клетката за животни.