— Тя не носи нищо! — извиках. — Оставете я на мира!
Не ми обърнаха внимание.
— Тази ми харесва — обърна се войникът към мистър Уайт.
— Мисля, че трябва да я задържим за известно време. За… научни изследвания.
Мистър Уайт направи недоволна физиономия.
— Ти си отвратително създание, ефрейтор. Но съм съгласен с теб — тя е невероятна. Бях чувал за теб — каза той на Ема.
— Какво ли не бих дал да мога да правя това, което умееш. Ако знаехме само как да консервираме тези твои ръце…
Мистър Уайт се усмихна странно, преди да се обърне към войника.
— Приключвай — тросна му се. — Нямаме цял ден.
— С удоволствие — отвърна мъжът и се надигна, като прокара ръце по тялото на Ема.
Това, което се случи после, видях като на забавен каданс. Отвратителната твар се готвеше да се наведе и да целуне Ема. Скритите зад гърба ѝ ръце бяха обхванати от пламък. Знаех какво ще последва — в мига, когато устните му я доближат, тя щеше да му изгори лицето — дори ако това означаваше да я застрелят. Беше стигнала точката на кипене.
Аз също.
Напрегнах се, готов за борба. Бях сигурен, че това са последните мигове от живота ни. Но щяхме да ги изживеем по нашите условия — и ако ще умрем, то поне да отнесем със себе си в гроба няколко гадини.
Войникът плъзна ръце около кръста на Ема. Дулото на пушката бе опряно в челото ѝ. Тя сякаш се притискаше в него, предизвиквайки го да я застреля. Зад гърба ѝ по пръстите трепкаха нагорещени до бяло пламъчета.
„Сега или нико…“
После — БУМ — оглушителният екот на изстрел.
Когато зрението ми се възстанови, Ема все още стоеше. Главата ѝ изглеждаше невредима. Пушката, доскоро опряна в нея, сега сочеше надолу, а войникът, който се готвеше да я целуне, се бе обърнал с лице към прозореца.
Изстрелът бе дошъл отвън.
Всяка фибра на тялото ми бе изопната до скъсване.
— Какво беше това? — попита мистър Уайт и изтича при прозореца.
Можех да виждам през стъклото над рамото му. Войникът, когото бе пратил да настигне влака, стоеше насред шубраците с диви цветя. Беше с гръб към нас, вдигнал пушка към полето.
Мистър Уайт се пресегна през решетките на прозореца и го отвори.
— По какво стреляш, дявол те взел? — извика той. — Защо още си тук?
Войникът не помръдна и не отговори. Из полето жужаха насекоми, това бе единственото, което се чуваше.
— Ефрейтор Браун! — кресна мистър Уайт.
Мъжът се обърна бавно и неуверено. Пушката се плъзна от ръцете му и тупна в тревата. Той направи няколко колебливи крачки напред.
Мистър Уайт извади пистолета и го насочи през прозореца към Браун.
— Кажи нещо, проклет да си!
Браун отвори уста и се опита да заговори — но вместо глас от гърлото му излезе звук, който сякаш имитираше звуците в полето наоколо.
Бръмчене на пчели. Стотици, хиляди пчели. А после се появиха и самите пчели — в началото само няколко, които пропълзяха през разтворените му устни. След това сякаш в него взе връх някаква сила, различна от неговата — раменете му се изправиха, гърдите щръкнаха напред, долната му челюст се разтвори и от зейналата му уста бликна толкова гъст поток от пчели, че бяха като твърд предмет — дълъг и дебел маркуч от насекоми, който не спираше да се размотава от гърлото му.
Мистър Уайт се дръпна ужасен от прозореца.
Вън в полето Браун се строполи сред рояк от жилещи насекоми. Докато падаше, зад него се показа друг силует.
Беше момче.
Хю.
Стоеше спокойно и гледаше към прозореца. Насекомите се виеха в широка, вряща сфера около него. Полето гъмжеше от тях — пчели и стършели, оси и търтеи, жилещи неща, чиито имена дори не знаех — и всяко едно, до последното, се подчиняваше на волята му.
Мистър Уайт вдигна пистолета и стреля. Изпразни пълнителя.
Хю падна и изчезна в тревата. Не знаех дали сам е залегнал, или е бил уцелен. Трима войници изтичаха при прозореца и докато Бронуин викаше: „Моля ви, не го убивайте!“, те обсипаха полето с куршуми, ушите ни заглъхнаха от изстрелите.
После в стаята влетяха пчели. Десетина, ядосани и раздразнени, те се нахвърлиха върху войниците.
— Затворете прозореца! — изпищя мистър Уайт и размаха ръце във въздуха.
Един от войниците затръшна прозореца. Всички се заеха да гонят и мачкат пчелите, които бяха проникнали вътре. Докато се занимаваха с това, навън се събраха още — гигантско, пулсиращо одеяло, което закриваше прозореца — бяха толкова много, че когато мистър Уайт и хората му изтребиха тези вътре, те засенчваха напълно слънцето.