Войниците се събраха в средата на стаята — опрели гърбове и с насочени пушки, те приличаха на гигантско бодливо свинче. Беше тъмно и горещо, и зловещото жужене на милиони жилещи насекоми караше стаята да се тресе като в някакъв кошмар.
— Накарай ги да ни оставят на мира! — извика мистър Уайт и в гласа му се долавяше отчаяние и уплаха.
Вероятно се обръщаше към Хю — ако все още бе жив.
— Ще ви направя едно предложение — заговори Бекир и се надигна, като се улови за решетките на прозореца, а едрият му силует се отрази в тъмното стъкло. — Свалете оръжията, инак отварям прозореца.
Мистър Уайт се извъртя към него.
— Дори един циганин не е толкова глупав да го направи.
— Мисля, че ни надценяваш. — Бекир протегна бавно ръка към дръжката.
Войниците вдигнаха оръжия.
— Хайде — подкани ги Бекир. — Стреляйте.
— Недейте, ще строшите стъклото! — извика мистър Уайт. — Хванете го!
Двама войници захвърлиха пушките и се нахвърлиха върху Бекир, но не преди юмрукът му да пробие стъклото.
Прозорецът се строши. В стаята влетяха пчели. Настъпи хаос — писъци, стрелба, бутане, — но едва чувах всичко това над рева на насекомите, които сякаш изпълваха не само ушите ми, но и всяка пора на тялото ми.
Хора се катереха един върху друг, за да излязат. Вдясно от мен Бронуин събори Олив на земята и я прикри с тялото си. Ема извика: „Лягайте!“, и ние всички се хвърлихме долу, докато пчелите се събираха върху откритите части на кожата и косите ни. Чаках да умра, тъй като пчелите покриваха всеки сантиметър от тялото ми и ужилването им щеше да блокира нервната ми система.
Някой изрита вратата и тя се отвори. Нахлу светлина. Десетки обувки затрополиха по дъсчения под.
Настъпи тишина. Бавно отдръпнах ръце.
Пчелите бяха изчезнали. Също и войниците.
После отвън се надигна хор от паникьосани гласове. Скочих и изтичах при разбития прозорец, където вече се бяха скупчили няколко цигани и чудати и надзъртаха навън.
В началото изобщо не виждах войниците — само една гигантска вихреща се маса от насекоми, плътна и непрозрачна, на около петдесетина крачки по пътеката.
Писъците излизаха от вътрешността ѝ.
След това един по един писъците утихнаха. Когато всичко приключи, пчелите започнаха да се отдръпват и разпръскват, разкривайки телата на мистър Уайт и хората му. Те лежаха скупчени в отъпканата трева, мъртви или почти мъртви.
След двайсетина секунди убийците им бяха изчезнали и чудовищното бръмчене утихна, докато се разпръсваха из полето. Постепенно се възцари странно и пасторално спокойствие, сякаш това бе само един обикновен летен ден и не бе се случило нищо необичайно.
Ема преброи на пръсти телата на войниците.
— Шест. Всичките са — рече тя. — Свърши се.
Прегърнах я през рамо, треперещ от благодарност и все още невярващ в късмета ни.
— Кой от вас е ранен? — попита Бронуин, като ни оглеждаше трескаво. Последните няколко минути бяха истинска лудница — безброй пчели, изстрели в мрака. Прегледахме се за рани. Хорас бе замаян, но в съзнание, от скулата му се стичаше тънка струйка кръв. Раната на Бекир от промушването беше дълбока, но щеше да зарасне. Останалите бяхме изплашени, ала невредими — истинско чудо, защото нямахме нито една следа от ужилване.
— Когато счупи прозореца — рекох на Бекир, — откъде знаеше, че пчелите няма да ни нападнат?
— Не знаех — призна той. — За щастие, силата на твоя приятел се оказа достатъчна да ги владее.
Нашият приятел…
Ема внезапно се дръпна от прегръдките ми.
— О, божичко! — извика тя. — Хю!
В хаоса бяхме забравили за него. Вероятно лежеше някъде там, сред високите треви, смъртно ранен или вече мъртъв. Но тъкмо когато се готвехме да изтичаме и да го потърсим, той се появи на прага — с парцаливи дрехи и зеленикави петна от тревата, ала ухилен.
— Хю! — проплака Олив и се втурна към него. — Ти си жив!
— Жив съм — отвърна той възторжено. — Всички ли сте здрави?
— Да — благодарение на теб! — рече Бронуин. — Три пъти ура за Хю!
— Хю, ти си нашият спасител! — извика Хорас.
— Никъде не съм по-опасен, отколкото в поле с диви цветя — обяви Хю, наслаждавайки се на всеобщото внимание.
— Съжалявам за всички моменти, в които съм се надсмивал над способностите ти — призна Инок. — Май не се оказаха безполезни.
— И освен това — добави Милърд — бих искал да поздравя Хю за точния подбор на момента. Наистина, ако беше дошъл няколко секунди по-късно…