След всичко, което преживяхме през последните няколко дни — да не говорим за последните няколко часа, — луксозната обстановка в купето първа класа ни дойде като шок. Седалките бяха тапицирани с плюш, имаше маса за ядене и голям прозорец. Приличаше на богаташка стая и беше изцяло на наше разположение.
Изредихме се да посетим облицованата с ламперия баня, после прегледахме менюто.
— Поръчвайте каквото ви се иска — рече Инок и вдигна телефонната слушалка, прикрепена за облегалката на седалката. — Здравейте, имате ли пастет от гъши черен дроб? Да, донесете го всичкия. И препечени филийки.
Никой не заговори за случилото се. Беше твърде страшно, прекалено, откъдето и да го погледнеш, и сега просто искахме да се възстановим и да забравим. Чакаше ни още толкова много работа, много нови опасности, с които да се справим.
Отпуснахме се на седалките. Зад прозореца още се нижеха ниските къщурки на Портмадог, зърнахме и планината на мис Рен, издигаща се над хълмовете. Докато останалите се унесоха в разговори, аз седях, залепил нос на прозореца, опитващ се да възприема този странен и чужд свят на 1940-а — място и време, които доскоро за мен бяха само ограничени до миниатюрен остров, на който можех да попадна всеки път, когато пропълзя през тъмния търбух на Кеърнхолмската грамада. Ала откакто напуснах острова, бях попаднал в истински свят с мочурливи гори, градчета с димящи комини и долини, нарязани от виещи се реки, както и хора и предмети, които изглеждаха стари, а не бяха, сякаш са реквизит от филм за минали времена — и всичко това се нижеше покрай прозореца подобно на безкраен сън.
Заспах и се събудих, отново заспах и пак се събудих, равномерният ритъм на влака ми действаше хипнотизиращо, обгръщаше ме в някакво мъгливо състояние, в което ми бе по-лесно да забравя, че съм нещо повече от страничен наблюдател, че там, отвън, светът е истински. После бавно и постепенно си спомних как бях станал неразривна част от всичко това — дядо ми, острова, децата. Момичето с красиви, непреклонни очи, седящо до мен, чиято ръка бе положена върху моята.
— Наистина ли съм тук? — попитах.
— Заспивай — подкани ме тя.
— Мислиш ли, че ще се справим?
Тя ме целуна по върха на носа.
— Казах ти да заспиваш.
Седма глава
Нови кошмарни сънища, всичките объркани, избледняващи и преливащи един в друг. Разпокъсани епизоди от последните дни — стоманеното око на насочено към мен от упор дуло, пътят с конските трупове по него, езиците на гладния, протягащи се към мен през бездната, ужасните, празни очи на чудовището.
А после това: върнал съм се у дома, но съм призрак. Нося се по улицата, през входната врата и влизам в къщата. Баща ми е заспал на кухненската маса, притиснал към гърдите си телефонна слушалка.
„Не съм мъртъв“ — опитвам се да му кажа, но не издавам никакъв звук.
Майка ми седи на ръба на леглото, все още с нощница, и гледа през прозореца към бледия следобед. Очите ѝ са подпухнали от плач. Протягам се да я докосна по рамото, но ръката ми преминава през нея.
Сетне се озовавам на собственото си погребение и виждам от ковчега правоъгълен къс сиво небе.
Тримата ми чичовци ме гледат отгоре, дебелите им вратове изпълват докрай белите якички.
Чичо Лес: Колко жалко. Нали?
Чичо Джак: Да, още повече за Франк и Мериан.
Чичо Лес: Тъй, тъй. Какво ли ще си помислят хората?
Чичо Боби: Ще си помислят, че на хлапето му е хлопала дъската. Което си беше истина.
Чичо Джак: Знаех си, че така ще стане. Че някой ден ще ни извърти подобен номер. Личеше си по погледа му. Нали разбирате, малко…
Чичо Боби: Шантав.
Чичо Лес: Добре, че е по бащината родствена линия, не по нашата.
Чичо Джак: И все пак е ужасно.
Чичо Боби: Аха.
Чичо Джак:…
Чичо Лес:…
Чичо Боби: Бюфет?
Чичовците ми се отдалечават. Идва Рики и зелената му коса е щръкнала във всички посоки за случая.
Братле. Сега, след като си мъртъв, може ли да ти взема мотора?
Опитвам се да извикам: Не съм мъртъв! Просто съм много далече! Съжалявам…
Но думите отекват в главата ми и се връщат назад.
Навежда се пасторът. Това е Голън, облечен с черно расо и стиснал Библията. Той се хили.
Чакаме те, Джейкъб.
Върху мен се посипва пръст.
Чакаме те.
Подскочих, събудил се внезапно, а устата ми бе суха като пергамент. Ема седеше до мене, положила ръка на рамото.
— Джейкъб! Слава на Бога — изплаши ни всички!
— Така ли?
— Сънуваше кошмар — рече Милърд. Седеше срещу нас, приличаше на празен костюм, нагласен на седалката. — И говореше насън.