— Говорех?
Ема попи потта от челото ми с първокласна кърпа. (Истински памук!)
— Говореше — повтори тя. — Но бяха някакви брътвежи. Не можах да разбера нито дума.
Огледах се смутено, но изглежда, никой друг не бе забелязал. Останалите деца се бяха пръснали из вагона, дремеха, зяпаха през прозореца или играеха на карти.
Наистина се надявах, че не съм започнал да се побърквам.
— Често ли имаш кошмари? — попита Милърд. — Трябва да ги опишеш на Хорас. Много го бива да разкрива скритите значения на сънищата.
Ема погали ръката ми.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм — кимнах и тъй като не обичах да се суетят около мен, смених темата. Видях, че Милърд държи в скута си разтворената „Приказки за необикновеното“ и попитах: — Четеш, за да се разсееш?
— Изучавам я — отвърна той. — И като си помисля, че доскоро я смятах само за книжка с приказки за малки деца. А всъщност те са невероятно сложни, дори хитри — крият информация за света на необикновеното. Ще ми отнеме години, вероятно десетилетия, за да ги дешифрирам.
— Но каква полза има това за нас сега? — въздъхна Ема. — Какъв смисъл от примките, щом могат да бъдат нападани от гладни? Дори тайните примки от книгите може да бъдат намерени.
— Може би само една примка е била разрушена — рекох, изпълнен с надежда. — Може би гладният в примката на мис Рен е бил изключение.
— Чудат гладен! — възкликна Милърд. — Това звучи невероятно. Но не мисля, че присъствието му там е било случайно. Сигурен съм, че тези „усъвършенствани“ гладни са неразривна част от нападението срещу примките.
— Но как? — недоумяваше Ема. — Какво се е променило в гладните, че могат да проникват в примки?
— Това е въпрос, над който от известно време си блъскам главата — каза Милърд. — Не знаем достатъчно за гладните, тъй като все още не сме имали възможността да изучаваме някого от тях в лабораторни условия. Но смятам, че подобно на нормалните, и на тях им липсва нещо, което аз, ти и всеки друг в този вагон притежава — някои съществени необикновени качества, които ни позволяват да взаимодействаме с примките, да се обвързваме и да бъдем поглъщани от тях.
— Като ключ — вметнах.
— Нещо подобно — кимна Милърд. — Някои вярват, че подобно на кръвта и гръбначномозъчната течност, и нашата чудатост притежава физичен субстрат. Други твърдят, че е вътре в нас, но е нематериална. Втора душа.
— Хм — промърморих. Тази идея ми се понрави — че чудатостта не е недъг, а богатство, че не на нас липсва нещо, което нормалните притежават, а на тях им липсва чудатост. Че ние сме нещо по-висше, а не по-низше.
— Мразя всички тези приказки за ексцентричности — призна Ема. — Идеята, че можеш да затвориш в стъкленица втора душа? Побиват ме тръпки от нея.
— И въпреки това в различни епохи неведнъж са правени подобни опити — изтъкна Милърд. — Ема, какво ти каза онзи войник? „Ще ми се да консервирам това, което притежаваш“, или нещо от тоя род.
Ема потрепери.
— Не ми припомняй.
— Има една теория, според която същината на чудатостта може да бъде дестилирана и улавяна — консервирана, както каза той, или по-вероятно затваряна в колба, — а след това може би прехвърляна от един човек на друг. Ако това е възможно, представи си какъв черен пазар на чудати души може да се развихри между богатите и безскрупулните. Чудатости като твоя огън или необичайната сила на Бронуин ще се продават на този, който даде най-много!
— Това е отвратително — рекох.
— Повечето необикновени са съгласни с теб — отвърна Милърд, — затова преди много години подобни изследвания бяха обявени за незаконни.
— Като че ли гадините ги е еня за нашите закони — изпръхтя Ема.
— Но цялата идея ми се струва налудничава — заявих. — Не е възможно да се получи, нали?
— Не мисля — завъртя глава Милърд. — Поне не мислех до вчера. Сега не съм съвсем сигурен.
— Заради гладния в примката с менажерията?
— Именно. Преди вчера дори не бях сигурен, че вярвам във „втората душа“. Според мен има само един необорим аргумент за нейното съществуване — че когато един гладен погълне достатъчно от нас, той се превръща в различен тип същество, такова, което би могло да пътува през времевите примки.
— Превръща се в гадина — уточних.
— Именно. Но само ако погълне чудати. Може да изяжда колкото си иска нормални, но никога няма да се преобрази в гадина. Ето защо трябва да притежаваме нещо, което нормалните нямат.
— Но онзи гладен в менажерията не се е превърнал в гадина — посочи Ема. — Станал е гладен, който може да влиза в примки.