— Което ме кара да се питам дали гадините не са бърникали в природните закони — продължи Милърд, — и по-специално в прехвърлянето на чудатите души.
— Дори не искам да си помисля за това — потрепери Ема. — Моля ви, не може ли да говорим за нещо друго?
— Но откъде биха могли да се сдобият с души? — попитах. — И по какъв начин?
— Стига вече, ще седна другаде — заяви ядосано Ема. Тя се изправи и се отдалечи.
Известно време двамата с Милърд мълчахме. Непрестанно си представях как ме завързват за една маса, докато сборище от зли доктори се опитват да ми извадят душата. Как ще го направят? С игла? Нож?
За да прогоня тези плашещи мисли, реших на свой ред да сменя темата.
— Как ние всички по начало сме станали чудати?
— Никой не знае със сигурност — отвърна Милърд. — Но има разни легенди.
— Например?
— Някои смятат, че ние сме наследници на шепа необикновени, живели много-много отдавна. Те били много могъщи — и огромни като каменния великан, който намерихме.
— А защо ние сме толкоз малки, щом те са били великани?
— Според теорията с течение на времето, докато сме се размножавали, силата ни се разреждала. И колкото по-слаби сме ставали, толкова се е смалявал и ръстът ни.
— Това е малко трудно за възприемане — рекох. — Защото лично аз се чувствам силен колкото мравка.
— Всъщност мравките са доста силни спрямо размера си.
— Знаеш какво имах предвид. Това, което не разбирам, е защо аз? Никога не съм искал да бъда такъв. Кой решава?
Въпросът беше реторичен и не очаквах отговор, но въпреки това го получих от Милърд.
— Ако ми позволиш да цитирам един прочут чудат: „В сърцето на всяко природно тайнство се крие друго тайнство“.
— Кой го е казал?
— Познаваме го като Перплексус Аномалус. Вероятно името е измислено, но той е бил велик мислител и философ. Перплексус е бил и картограф. Рисувал е за първото издание на „Атлас на дните“, което е отпреди хиляда и повече години.
Засмях се.
— Понякога говориш като учител. Някой казвал ли ти го е?
— През цялото време — усмихна се Милърд. — Ще ми се да можех да преподавам. Ако не се бях родил такъв.
— Щеше да си велик.
— Благодаря ти. — Двамата се умълчахме и в тишината си мислех, че зная за какво си мечтае — представя си сцени от един несъстоял се живот. След време той каза: — Не искам да си мислиш, че не ми харесва да съм невидим. Харесва ми. Джейкъб, обичам да съм необикновен — това е същината на този, който съм. Но има дни, в които ми се ще да се отърва от способностите си.
— Зная какво имаш предвид — отвърнах. Макар че, разбира се, не знаех. Моята чудатост имаше своите предизвикателства, но поне можех да съм част от обществото.
Вратата на купето се отвори. Милърд бързо вдигна качулката на якето си, за да прикрие лице — по-точно липсата му.
На прага стоеше млада жена. Носеше униформа и държеше кутия с разни стоки.
— Цигари? — попита. — Шоколад?
— Не, благодаря — отвърнах.
Тя ме погледна.
— Вие сте американец.
— Боя се, че да.
Тя ме изгледа със съжалителна усмивка.
— Надявам се, че пътуването ви е приятно. Избрали сте неподходящ момент да посетите Британия.
Разсмях се.
— Така ми казаха.
Тя излезе. Милърд се наведе и я изпрати с поглед.
— Бива си я — подхвърли замислено.
Хрумна ми, че вероятно са минали доста години, откакто е виждал момиче, което да не е от онези, живеещи в Кеърнхолм. Но какъв шанс би имал той с нормално момиче?
— Не ме гледай така — скара ми се Милърд.
Не знаех, че в погледа ми е имало нещо особено.
— Как?
— Сякаш ме съжаляваш.
— Не те съжалявам.
Ала го лъжех.
Милърд се изправи, свали палтото си и изчезна. Известно време не се вясваше никакъв.
Часовете се търкаляха един след друг и за да минава по-лесно времето, децата си разказваха разни истории. Разказваха за прочути чудати и за мис Перигрин в странните, вълнуващи ранни дни на нейната примка, и постепенно започнаха да споделят и собствените си истории. Някои бях чувал и преди — като например как Инок възкресил мъртвеца в погребалното бюро на баща си или как едва десетгодишна, Бронуин строшила врата на своя перверзен пастрок без дори да го иска, — ала имаше и нови за мен. Защото колкото и да бяха възрастни, чудатите деца рядко се поддаваха на носталгия.
Сънищата на Хорас се появили, когато бил на шест, но близо две години той не си давал сметка, че предсказват бъдещето. Докато една нощ сънувал за потопяването на „Лузитания“, а на следващия ден чул новината по радиото. Хю от съвсем малък обичал меда повече от всяка друга храна и на пет започнал да го яде с медените пити — с такова желание, че още първия път погълнал пчела, но не забелязал, докато не я усетил да бръмчи в стомаха му. „Пчелата нямаше нищо против — обясняваше Хю, — затова махнах с ръка и продължих да си хапвам. Съвсем скоро събрах вътре цял рояк.“ Когато пчелите имали нужда да опрашват цветя, той излизал в полето, където се запознал с Фиона. Тя пък спяла там.