Хю ни разказа и нейната история. Фиона била бежанка от Ирландия, където събирала храна за хората от нейното село през глада от 1840 година, но я обвинили, че е вещица и я подгонили. Хю се добрал до тези сведения след години на неуловимо, негласно общуване с Фиона, която не говорела не защото не можела, а „тъй като нещата, на които е станала свидетел по време на глада, били толкова ужасни, че ѝ отнели гласа“.
После дойде ред на Ема, но тя нямаше желание да ни разказва историята си.
— Защо не искаш? — запъна се Олив. — Хайде, разкажи ни как разбра, че си чудата?
— Това е стара история — промърмори Ема — и вече няма значение. Не е ли по-добре да мислим за бъдещето, отколкото за миналото?
— Някои май са сърдитковци — жегна я Олив.
Ема стана и се отдалечи към дъното на вагона, където никой нямаше да я безпокои. Почаках една-две минути, за да не се почувства преследвана, и после отидох при нея. Тя ме видя, че идвам, но се скри зад един вестник, преструвайки се, че чете.
— Просто не искам да го обсъждам — рече иззад вестника. — Ето защо!
— Нищо не съм казал.
— Да, но щеше да попиташ и ти спестих усилията.
— За да е справедливо — предложих, — нека първо аз ти разкажа нещо за мен.
Тя надзърна над ръба на вестника, леко заинтригувана.
— Но аз не знам ли вече всичко за теб?
— Ха — подсмихнах се. — Не съвсем.
— Добре, кажи ми три неща за теб, които не знам. По възможност да са мрачни тайни. Хайде, побързай!
Разрових се из спомените си за някои интересни факти, но се сещах само за срамотии.
— Добре, едно. Като малък съм бил много чувствителен спрямо насилието по телевизията. Не съм разбирал, че не е истинско. Дори когато някоя рисувана мишка удари рисувана котка, аз съм се плашил и избухвал в плач.
Тя смъкна вестника.
— Благословена да е нежната ти душа! — рече. — А погледни се сега — набучваш чудовищни създания право през очните ябълки!
— Две — продължих. — Родил съм се на Хелоуин и докъм осемгодишна възраст съм вярвал на родителите си, че сладкишите, които хората ми дават, когато почукам на вратата им, са всъщност подаръци за рожден ден.
— Хмм — тя свали още малко вестника. — Това беше малко по-мрачно. Но можеш да продължиш.
— Три. Когато се срещнахме за пръв път, бях убеден, че ще ми прережеш гърлото. Но колкото и да бях уплашен, един тъничък гласец в главата ми рече: „Може да е последното лице, което ще видиш през жалкото си съществуване, но поне е хубаво“.
Вестникът падна в скута ѝ.
— Джейкъб, това е… — Тя погледна към пода, през прозореца и отново към мен. — Много мило.
— Истина е — рекох и плъзнах ръка през седалката към нея. — Добре, твой ред.
— Всъщност не се опитвам да скрия нищо. Просто тези полузабравени истории ме карат отново да се чувствам на десет и нежелана. Това никога не отминава, колкото и вълшебни летни дни да са натрупани оттогава.
Раната в душата ѝ още бе отворена — след всички тези години.
— Искам да те опозная — настоях. — Коя си, откъде си дошла. Това е всичко.
Тя се намести смутено.
— Никога ли не съм ти разказвала за моите родители?
— Зная само това, което чух от Голън през онази нощ в ледницата. Той каза, че те дали на пътуващ цирк?
— Не съвсем. — Тя се отпусна на седалката и гласът ѝ се снижи до шепот. — Предполагам, че е по-добре да узнаеш истината, отколкото да чуваш слухове и измислици. Така че, ето я. Започнах да проявявам способността си, когато бях на десет. Непрестанно подпалвах леглото си насън, докато родителите ми не ми взеха чаршафите и ме накараха да спя на гола метална кушетка в стая без нищо, което може да гори. Мислеха, че съм пироман и лъжец, и доказателство за това бе фактът, че никога не получавах изгаряния. Но аз не можех да бъда изгорена, макар в началото да не го знаех. Бях на десет — не разбирах нищичко в тоя живот! Много е страшно да се проявяваш, без да разбираш какво става с теб, но предполагам, че повечето необикновени минават през този период.
— Мога да си представя — кимнах.