Само с дрехите на гърбовете си, малко количество храна в ръждясали консерви и масивния пътнически сандък на Бронуин, който се оказа не само неразрушим, но и непотопяем — и толкова абсурдно тежък, че единствено собственичката му бе в състояние да го носи. Разкопчахме металните му ключалки нетърпеливи да открием нещо полезно или, още по-добре — ставащо за ядене, но вътре имаше само трите тома на „Приказки за необикновеното“ с издути от водата страници, както и елегантна кърпа за баня с бродирани в единия ѝ край инициали АЛП — инициалите на мис Перигрин.
— О, слава на небесата! Някой се е сетил за хавлията — прихна Инок. — Спасени сме.
Всичко останало бе изгубено, включително двете ни карти — малката, която Ема бе ползвала, за да ни насочва през протока, и големият атлас с кожени корици, безценно притежание на Милърд, наричан „Атлас на дните“. Когато Милърд осъзна, че го е изгубил, започна да диша на пресекулки.
— Това беше едно от петте оцелели копия! — застена той. — Такова нещо няма цена! Да не говорим, че вътре се съдържаха мои лични бележки и коментари, датиращи от много години назад!
— Поне все още разполагаме с „Приказки за необикновеното“ — рече Клеър, докато изцеждаше морска вода от русите си къдрици. — Не бих могла да заспя, без да чуя някоя от тях.
— Какъв смисъл от приказки, ако не можем да намерим пътя? — изохка Милърд.
„Пътят накъде?“ — попитах се мислено. Хрумна ми, че в трескавата суматоха при напускането на острова бях чул децата да говорят за прехвърляне на голямата земя, но не и какво ще стане след това, сякаш идеята да оцелеят в пътешествието с тези малки лодки бе толкова налудничава, толкова комично оптимистична, че планирането на по-нататъшните събития би било само загуба на време. Както често ставаше, потърсих успокоение в лицето на Ема. Тя гледаше мрачно към брега. Отвъд камъните започваха ниски дюни, над които се поклащаше жилава трева. По-нататък се издигаше гората — на пръв поглед непреодолима бариера от зеленина, която се простираше в двете посоки докъдето ни стигаха погледите. Ема, ориентирайки се по сега изгубената карта, се бе надявала да стигнем до някакъв пристанищен град, но след като върху ни се стовари бурята, добирането до сушата остана едничката ни цел. Нямаше начин да определим колко сме се отдалечили от търсения град. Не се виждаха никакви пътища, нито пътни знаци или дори човешки следи. Само пустош.
Разбира се, в действителност ние не се нуждаехме от карта, пътни знаци или каквото да било друго. Имахме нужда само от мис Перигрин — здрава и цяла-целеничка, — от онази мис Перигрин, която щеше да знае къде трябва да отидем и как да стигнем без премеждия до там. Тази, с която разполагахме сега, куцукаше след нас, щадейки прекършеното си крило, което тревожно наподобяваше буквата V. Нямаше съмнение, е децата изпитваха болка всеки път, когато я погледнеха. Тя трябваше да е тяхната майка, тяхната закрилница. Тя бе кралица на малкия им остров, но сега не можеше да говори, нито да връзва примки във времето, не можеше дори да лети. Поглеждаха я, смръщваха болезнено лица и отместваха очи.
Мис Перигрин не откъсваше поглед от стоманеносивото море. Черни и втренчени очи, които излъчваха неутешима мъка.
Сякаш казваха: аз ви провалих.
Хорас и Фиона подтичваха към нас по каменистия пясък, вятърът пилееше чорлавата коса на Фиона сякаш бе някакъв буреносен облак, а Хорас подскачаше, притиснал с две ръце шапката към главата си. По някакъв начин бе успял да я запази в бурното море, но сега тя се бе килнала на една страна като огъната водосточна тръба. Ала въпреки това не желаеше да се разделя с нея, тя била едничкото — каза той, — което си пасвало с калния му фланелен ръчно шит костюм.
Ръцете им бяха празни.
— Никъде няма дърва! — съобщи Хорас, когато ни наближиха.
— А търсихте ли в гората? — попита Ема и посочи тъмнеещите дървета зад дюните.
— Там е страшно — отвърна Хорас. — Чухме бухал.
— И откога се страхувате от птици?
Хорас сви рамене и заби поглед в пясъка. После Фиона го сръчка и той се сепна, после каза:
— Намерихме обаче нещо друго.
— Заслон? — попита Ема.
— Път? — предположи Милърд.
— Патица, която да сготвим за вечеря? — допусна Клеър.
— Не — каза Хорас. — Балони.