— Един ден за всички около мен аз бях обикновена като пудинг, а на следващия се появи странен сърбеж в дланите ми. Те се зачервиха и подуха, после се нагорещиха — бяха толкова горещи, че изтичах в бакалията и ги зарових в сандъка със замразена треска! Когато рибата започна да се топи и да мирише, бакалинът ме заведе у дома и настоя майка ми да плати за развалената стока. По това време ръцете ми горяха още по-силно — ледът само бе влошил нещата! Накрая пламнаха и аз бях сигурна, че съм полудяла.
— Какво си помислиха родителите ти? — попитах.
— Майка ми, която е дълбоко суеверен човек, избяга от вкъщи и никога вече не се върна. Помисли ме за демон, пръкнал се през утробата ѝ право от пъкъла. Старецът избра друг подход. Наби ме, заключи ме в стаята ми и когато се опитах да прогоря вратата, ме омота с азбестови покривала. Държа ме така дни наред, хранеше ме от време на време, като ми даваше право в устата, тъй като не ми се доверяваше и не смееше да ме развърже. Което беше добре за него, защото в мига, когато го стореше, щях да го изгоря.
— Жалко, че не си могла — рекох.
— Колко мило от твоя страна. Но нямаше да ми помогне с нищо. Родителите ми бяха ужасни хора — ако не бяха такива, ако бях останала по-дълго с тях, няма съмнение, че гладните щяха да ме намерят. Дължа живота си на двама души — на по-малката ми сестра Джулия, която ме освободи късно една нощ, за да мога да избягам, и на мис Перигрин, която ме откри след месец в един пътуващ цирк, където се представях в ролята на гълтач на огън. — Ема се засмя замечтано. — Денят, в който я срещнах, за мен бе истинският ми рожден ден. Денят, в който срещнах истинската си майка.
— Благодаря ти, че ми разказа всичко това — промърморих през сълзи. След като изслушах историята ѝ, се чувствах още по-близко до Ема и не тъй самотен в объркването си. Всеки чудат е преминал през период на болезнена несигурност. Всеки чудат е бил подлаган на изпитания. Крещящата разлика между нас беше, че моите родители ме обичаха, въпреки различията, които имах с тях, и проблемите, които им създавах, и аз също ги обичах по свой, неизказан начин. Мисълта, че ги наранявах, сега не ми даваше покой.
Какво всъщност им дължах? И как можеше да се сравни с дълга ми към мис Перигрин или моралния дълг пред дядо ми? А също и с това сладко, мъчително чувство, което изпитвах към Ема и което набираше сила всеки път, когато я поглеждах?
Везните неизменно се накланяха към последното. Но с течение на времето, ако преживея всичко това, ще трябва да се изправя пред решението, което бях взел, и болката, която бях причинил.
Ако.
Това „ако“ винаги връщаше мислите ми към настоящето, защото то зависеше много от това, дали ще съумея да реализирам способностите си. Не бих могъл да усещам нещата около мен, ако се разсейвам. „Ако“ изискваше пълното ми присъствие и участие в „сега“.
„Ако“ колкото ме плашеше, толкова запазваше разсъдъка ми.
Приближавахме Лондон, селцата отстъпваха място на покрайнините на града. Запитах се какво ли ни чака там, какви нови ужаси лежат пред нас.
Погледнах заглавието във вестника, който все още лежеше разтворен в скута на Ема.
Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо.
Втора част
Ако някой е гледал, когато влакът от осем и половина навлезе с пухтене в гарата и спря сред облак пара, вероятно не би забелязал нищо необичайно: нито при кондукторите и носачите, които бързаха да отворят вратите на вагоните и да ги закрепят за стените, нито при множеството от мъже и жени, повечето облечени във военни униформи, които излязоха на перона и се смесиха с тълпата, нито дори при осемте уморени деца, които се изнизаха бавно от едно от купетата във вагона първа класа и се спряха, премигвайки на мъждивата светлина, опрели гърбове едно в друго, смутени от общата глъчка и дим, сред които се бяха озовали.
В един обикновен ден всяка подобна група изгубени и объркани деца щеше да бъде приближена от някой състрадателен възрастен, който да ги попита какво се е случило и дали се нуждаят от помощ, или пък къде са родителите им. Но днес перонът гъмжеше от стотици деца и всички изглеждаха объркани и изгубени. Така че никой не обърна особено внимание на малкото момиче с разрошена кестенява коса и обувки с копчета, нито на факта, че споменатите обувки не докосват перона. Никой не забеляза момчето с бледо лице и каскет, нито пчелите, които излизаха от устата му, опитваха тежкия въздух и се стрелкаха обратно вътре.