— И аз можех да ви кажа същото — промърмори недоволно Инок. — Ако имаше, досега да са ни изяли!
Ема застана на моя страна.
— Ако се наложи да влезем в бой с тях, хубаво е да сме известени предварително.
— Правя каквото е по силите ми — подхвърлих, чувствайки се като човек, току-що научил се да плува, а искат от него да победи в олимпиада.
Ема кимна.
— Зная, че е така. — Тя се обърна към другите и щракна с пръсти да привлече вниманието им. — Отиваме при телефона — заяви и посочи една червена телефонна будка в далечния край на перона, която едва се различаваше зад тълпата.
— На кого ще се обаждаш? — учуди се Хю.
— Чудатото куче каза, че всички лондонски примки са били нападнати и имбрините им отвлечени. Но не можем да приемем сведенията му на доверие, нали?
— Нима можеш да се обаждаш във времева примка? — попитах сащисано аз. — По телефона?
Милърд обясни, че Съветът на имбрините поддържал телефонна централа, макар че тя можела да се използва само в рамките на града.
— Доста находчиво изобретение, като се имат предвид разликите във времената — добави той. — Но това, че живеем в примка, не означава, че сме затворени в каменната ера!
Ема ме улови за ръката и каза на другите също да се хванат за ръце.
— От жизненоважно значение е да останем заедно — изтъкна тя. — Лондон е огромен град и тук няма служба за изгубени чудати деца.
Навлязохме в тълпата стиснали ръце и нашата виеща се като змия жива верига бе леко параболична в средата, където Олив подскачаше подобно на астронавт на Луната.
— Поотслабнала си, а? — попита я Бронуин. — Май ще ти трябват по-тежки обувки, мъниче.
— Ставам лека като перце, когато не се храня както трябва — отвърна Олив.
— Не се храниш както трябва? Че ние току-що се натъпкахме като царе!
— Не и аз — възрази Олив. — Нямаше пай с месо.
— Ужасно си придирчива за бежанка — тросна се Инок. — Както и да е, тъй като Хорас профука всичките ни пари, единственият начин да се сдобием с храна е да крадем или да открием неотвлечена имбрин, която да ни сготви.
— Все още имаме пари — възрази Хорас и раздрънка монетите в джоба си. — Макар и недостатъчно за месен пай. Но бихме могли да си позволим пълнен картоф.
— Ако изям още един пълнен картоф, ще се превърна в пълнен картоф — захленчи Олив.
— Това е невъзможно, миличка — рече Бронуин.
— Защо? Мис Перигрин може да се превръща в птица!
Едно момче, което подминахме, се обърна и ни погледна. Бронуин изшътка ядосано на Олив. Да се издават нашите тайни пред нормални бе строго забранено, дори и ако звучаха достатъчно фантастично, та никой да не повярва в тях.
Запроправяхме си път през тълпата и не след дълго се добрахме до телефонната будка. Можеше да побере само трима и вътре се напъхаха Ема, Милърд и Хорас, докато останалите се скупчихме пред вратата. Ема вдигна слушалката, Хорас извади последните монети от джоба си и Милърд се зае да прелиства увесения на канап указател.
— Абе ти майтапиш ли се? — попитах. — В телефонния указател има имбрини?
— Адресите им са фалшиви — обясни Милърд. — И няма да те свържат, ако не изсвириш съответната парола. — Той откъсна една страница и я подаде на Ема. — Опитай този. Милисънт Тръш.
Хорас пусна една монета в отвора и Ема набра номера. После Милърд взе слушалката, изсвири като птица в микрофона и я подаде обратно на Ема. Тя се заслуша за миг, после смръщи вежди.
— Само звъни. Никой не вдига.
— Не се тревожи! — успокои я Милърд. — Има още много. Нека потърся друг…
Тълпата пред будката, която досега се движеше, внезапно бе спряла — някъде бе станало задръстване. Перонът на гарата доближаваше пълния предел на възможностите си. От всички страни ни заобикаляха нормални деца, които си подхвърляха реплики, викаха и се бутаха — а едно момиче, което стоеше до Олив, плачеше горчиво. Имаше плитки и зачервени очи, в едната си ръка носеше свито на руло одеяло, а в другата — малко очукано куфарче. На гърдите ѝ с игла бе прикрепена бележка с думи и номера, изписани с едър шрифт:
Олив гледаше как момичето плаче и накрая и нейните очи започнаха да се пълнят със сълзи. Не можа да изтърпи повече и я попита какво е станало. Момичето извърна глава и се престори, че не я е чуло.
Олив не схвана намека.
— Какво има? — повтори тя. — Да не плачеш, защото са те продали? — Тя посочи бележката на блузата. — Това ли беше цената ти?
Момичето се опита да се отдалечи, но тълпата беше твърде гъста.
— Мога аз да те купя и да те освободя — продължи Олив, — но се боя, че изхарчихме всичките си пари за билети и не ни остават дори за пай с месо, камо ли за робиня. Ужасно съжалявам.