Момичето извърна лице към Олив.
— Аз не съм за продан! — тросна се и тропна с краче по земята.
— Сигурна ли си?
— Да! — извика момичето и в пристъп на ярост скъса бележката на блузата си и я хвърли долу. — Просто не искам да се местя и да живея в тъпата провинция.
— И аз не исках да си тръгвам от нашата къща, но се наложи — рече Олив. — Разруши я бомба.
Лицето на момичето омекна.
— Извинявай, че ти се сопнах. Казвам се Джесика.
— Аз съм Олив.
Двете се здрависаха любезно.
— Харесва ми блузата ти — посочи Олив.
— Благодаря. А на мен ми харесва — какво е това на главата ти?
— Моята тиара! — Олив вдигна ръка и я пипна. — Но не е от истинско сребро.
— Няма нищо. Хубава е.
Лицето на Олив разцъфна в усмивка и в този момент се чу пронизително изсвирване, последвано от тътнещ глас:
— Всички деца да се качват във влака! И без бутане!
Тълпата около нас отново се раздвижи. Тук и там имаше възрастни, които побутнаха децата, и аз чух един от тях да казва:
— Не се тревожете, скоро ще видите майките и бащите си.
Едва сега разбрах защо тук има толкова много деца. Евакуираха ги. От всичките стотици деца на гарата в тази сутрин само аз и приятелите ми бяхме пристигащи. Останалите заминаваха, откарваха ги в друг град заради собствената им безопасност — и ако се съдеше по зимните палтенца и претъпканите куфари, които някои носеха, може би за дълго време.
— Трябва да вървя — рече Джесика и Олив тъкмо понечи да ѝ пожелае на добър път, когато момичето вече се скри в тълпата към очакващия я влак. Ето колко бързо Олив намери и изгуби единствената нормална приятелка, която някога бе имала.
Джесика погледна назад, докато се качваше. Мрачното ѝ изражение сякаш казваше: „Какво ще стане с мен?“.
Изпратихме я с погледи, докато се питахме същото за нас.
В телефонната будка Ема гледаше намръщено слушалката.
— Никой не вдига — оплака се тя. — На всички номера само звъни.
— Последен — заяви Милърд и ѝ подаде още една откъсната страница. — Стискай палци.
Бях втренчил напрегнат поглед в Ема, но в този момент зад мен се вдигна някакъв шум и когато обърнах глава, установих, че мъж с пламнало лице размахва чадъра си към нас.
— Какво сте се натъпкали в тази будка! — разкрещя ни се той. — Освободете я и се качвайте на вашия влак.
— Ние току-що слязохме — възрази Хю. — Никъде няма да вървим!
— И какво сте направили с номерата си? — продължи да вика мъжът, пръскайки слюнка от устата. — Извадете ги веднага, инак, кълна се в Бога, ще накарам да ви пратят някъде много по-далече от Уелс!
— Разкарай се още сега — тросна му се Инок, — инак ние ще те пратим право в ада!
Лицето на мъжа стана мораво, сякаш всеки миг изпъкналите вени на шията му щяха да се пукнат. Очевидно не беше привикнал да му говорят по такъв начин — особено деца.
— Казах да се разкарате от телефонната будка! — изрева той, вдигна чадъра като брадва на палач и го стовари върху жицата, свързваща кабината със стената, прекъсвайки я по средата със силно прас!
Телефонът замлъкна. Ема вдигна глава от слушалката, кипяща от беззвучен гняв.
— Ако толкова му е притрябвал телефонът — просъска тя, — да му го оставим.
Докато тя, Милърд и Хорас се измъкваха от будката, Бронуин сграбчи мъжа за ръцете и ги изви отзад.
— Спри! — изкрещя той. — Пусни ме!
— О, аз ще те пусна — заяви Бронуин, прегърна го, повдигна го и го напъха с главата напред в кабината, после затвори вратата и я залости с чадъра. Мъжът крещеше и блъскаше по вратата, подскачаше вътре като затворена в шише тлъста муха. Макар че сигурно щеше да е забавно да го погледаме и да се посмеем, той бе привлякъл твърде голямо внимание и сега и други възрастни се събираха наоколо. Беше време да си вървим.
Уловихме се за ръцете и се втурнахме към изхода, оставяйки зад себе си настъпени и препънати нормални. Вресна локомотивна свирка и в отговор от вътрешността на сандъка на Бронуин долетя писъкът на мис Перигрин, подхвърляна като пране в центрофуга. Твърде лека, за да тича с крачета, Олив се бе вкопчила в шията на Бронуин и се носеше зад нея като полуиздишал балон на връвчица.
Някои от възрастните бяха по-близо до изхода от нас и вместо да ги заобикаляме ние се опитахме да ги избутаме от пътя си.
Не се получи.
Първата, която ни се изпречи, бе едра жена, която халоса Инок по главата с чантата си, а после го събори. Когато Ема се опита да я дръпне встрани, двама мъже я сграбчиха за ръцете и я приковаха към перона. Готвех се да скоча и да ѝ помогна, ала трети мъж улови и мен за ръцете.