— Някой да направи нещо! — провикна се Бронуин. Всички знаехме какво има предвид, но не беше ясно кой от нас трябва да действа. После покрай носа на Инок избръмча пчела и заби жило във възседналата го жена, която изпищя и подскочи.
— Да! — извика Инок. — Още пчели!
— Уморени са! — отговори му Хю. — Току-що заспаха, след като съвсем наскоро ви спасиха живота! — Но той сам виждаше, че няма друг начин — ръцете на Ема бяха приковани, Бронуин бе заета да пази сандъка и Олив от трима ядосани влакови кондуктори, а междувременно прииждаха още възрастни — така че Хю започна да се тупа по гърдите сякаш се мъчеше да се отърве от заседнал в гърлото залък. Миг по-късно той се оригна шумно и от устата му изхвърчаха десетина пчели. Те описаха няколко кръга над нас, избраха си цели и започнаха да жилят всички възрастни в близост.
Мъжете, които държаха Ема, я пуснаха и побягнаха. Този, който ме бе хванал, получи ужилване по носа, нададе вик и размаха ръце над главата си, сякаш бе обладан от демони. Скоро всички възрастни тичаха и се опитваха да се защитят от малките жилещи нападатели със странни танцови движения за забавление на децата на платформата, които се кискаха и вдигаха ръце във въздуха, имитирайки движенията на смешните многострадалци.
И тъй като никой вече не ни обръщаше внимание, ние се надигнахме, преминахме между перилата на изхода и се озовахме насред кипящия от живот лондонски следобед.
Изгубихме се в хаоса на улиците. Имахме чувството, че сме били напъхани в буркан с лепкава течност, из която пъплеха всякакви дребни частици: джентълмени и дами, работници, войници, улични хлапета и просяци, които се блъскаха целенасочено във всички посоки и си проправяха път около малките натъпкани със стока колички, чиито притежатели — уличните търговци, хвалеха предимствата на стоките си; между файтони, чиито кочияши крещяха, автомобили и автобуси, които надуваха клаксони и спираха с видимо раздрусване, за да избълват от вътрешностите си още хора, втурващи се по претъпканите тротоари. И всичко това се побираше в тесен каньон между сгради с колони отпред, простиращи се надолу по улицата, докато се изгубят в сенките, тъй като следобедното слънце вече се бе килнало към хоризонта и хвърляше малко светлина, ограничавана още повече от бълващите дим комини и разсейвана от трепкащите отблясъци на фенерите.
Замаян от този хаос, аз притворих очи и оставих на Ема да ме дърпа със свободната си ръка, а с другата бръкнах в джоба и докоснах хладното стъкло на моя мобилен телефон. Усещане, което намерих за странно успокояващо. Телефонът ми бе безполезна реликва от бъдещето, но въпреки това бе предмет, който съдържаше известна сила — една дълга и тънка нишка, свързваща този суетящ се свят с разумния, познат свят, към който доскоро принадлежах, нещо, което ми казваше, когато го докоснех: „Ти си тук и всичко това е истинско, ти не сънуваш и пак си ти“. И по някакъв начин караше всичко около мен да не трепти в това безумно темпо.
Инок бе прекарал ранните си години в Лондон и твърдеше, че все още познава улиците, затова той ни водеше. Придържахме се повече към тесните улички и задните алеи, които караха града да наподобява лабиринт от посивели стени и водосточни тръби, а величието му се разкриваше в редки отблясъци, докато претичвахме през някой булевард към спасителните сенки. Превърнахме го в игра, смеехме се и се надбягвахме от една уличка към друга. Хорас се престори, че се спъва в бордюр, после подскочи и затанцува, като ни поздравяваше с шапката си. Смеехме се като обезумели, изпълнени с внезапна и необяснима радост, все още наполовина невярващи, че сме стигнали дотук — през морето, през горите, покрай ръмжащи гладни и смъртоносни отреди на гадини, през целия път до Лондон.
Изминахме доста голямо разстояние от гарата, преди да спрем до кофи за боклук в една задна уличка, за да си поемем дъх. Бронуин остави сандъка и извади мис Перигрин, която се запрепъва замаяно по калдъръма. Хорас и Милърд избухнаха в смях.
— Кое е толкова смешно? — попита Бронуин. — Мис П не е виновна за състоянието си.
Хорас разпери ръце величествено.
— Добре дошли в красивия Лондон! — обяви той. — Инок, той е още по-впечатляващ, отколкото го описа. Ах, а как само ни го обрисуваше! Цели седемдесет и пет години — Лондон, Лондон, Лондон! Най-великият град на Земята!
Милърд вдигна една празна консерва.