— Лондон! Най-красивите боклуци, които можеш да откриеш някъде!
Хорас свали шапката си.
— Лондон! Където дори плъховете имат цилиндри!
— О, не съм ви говорил такива неща! — рече Инок.
— Напротив! — възрази Олив. — Ами, казваше, не така правят нещата в Лондон. Или, в Лондон храната е много по-изискана!
— Очевидно в момента не сме на туристическа обиколка из града! — опита се да се защити Инок. — Какво предпочитате, да обикаляте задните улички или да ви спипат гадини?
Хорас не му обърна внимание.
— Лондон, където всеки ден е празник… за боклукчията!
Той избухна в смях и смехът му се оказа заразителен. Скоро почти всички се кискахме — дори Инок.
— Май наистина съм го лустросал малко — призна той.
— Не виждам нищо толкова забавно в този твой Лондон — нацупи се Олив. — Мръсен е и мирише, и е пълен със зли, лоши хора, които разплакват децата, и аз го мразя! — Тя смръщи лице и добави: — Даже аз станах една мърморана! — което ни накара отново да избухнем в смях.
— Онези хора на гарата бяха наистина много зли — съгласи се Милърд. — Но си получиха заслуженото! Никога няма да забравя лицето на оногова, дето Бронуин го натика в телефонната кабина.
— Или на ужасната жена, когато пчелата я ужили по задника! — закима Инок. — Бих дал всичките си джобни, за да го видя отново.
Погледнах към Хю, очаквайки и той да се включи, но видях, че стои с гръб към нас и раменете му се тресат.
— Хю! — повиках го. — Добре ли си?
Той се отдръпна.
— Никой не дава пукнат грош — изхленчи. — Не се интересувате от стария Хю, той е тук само за да ви спасява задниците, без да получи и една думичка за благодарност!
Засрамени, ние всички го наобиколихме с извинения и благодарности.
— Прощавай, Хю.
— Благодаря отново, Хю.
— Хю, ти си нашият храбрец.
Той се обърна към нас.
— Те ми бяха приятели.
— Още сме! — възрази Олив.
— Не вие — моите пчели! Могат да жилят само по веднъж, а след това гасят лампите и поемат към великия кошер на небето. Сега ми остана само Хенри и дори той не може да лети, защото му е скъсано едното крилце. — Той протегна ръка, разтвори бавно пръсти и там, на дланта му, лежеше Хенри и ни махаше с единственото си крилце.
— Хайде, приятелче — прошепна му Хю. — Време е да се прибираш у дома. — Той изплези език, положи пчелата върху него и затвори уста.
Инок го потупа по рамото.
— Бих им върнал живота, но не съм сигурен дали ще се получи при толкова дребни същества.
— Все пак благодаря — кимна Хю, покашля се и изтри с ръкав бузи, сякаш бе засрамен от сълзите си.
— Ще ти намерим още веднага щом оправим мис Перигрин — обеща Бронуин.
— Като стана дума за това — обърна се Инок към Ема, — успяхте ли да намерите някоя имбрин по телефона?
— Нито една — поклати глава Ема и седна на преобърната кофа, отпуснала рамене. — Надявах се поне този път да ни потръгне. Но не би.
— В такъв случай май кучето е било право — обади се Хорас. — Великите лондонски примки са станали жертва на враговете ни. — Той наведе мрачно глава. — Случило се е най-лошото. Всички имбрини са били отвлечени.
Ние сведохме глави и веселото ни настроение се изпари в миг.
— В такъв случай — поде Инок — Милърд е най-добре да ни разкаже всичко, което му е известно за наказателните примки. Ако там държат имбрините, ще трябва да организираме спасителна експедиция.
— Не — размаха ръце Милърд. — Не, не, не.
— Какво значи това „не“? — попита Ема.
Милърд издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и после задиша учестено.
— Искам… да кажа… не мога…
— Какво му става? — учуди се Бронуин. — Мил, какво има?
— Най-добре ни обясни още сега какво искаш да кажеш с това „не“ — произнесе заплашително Ема.
— Защото ще умрем, ето защо! — провикна се Милърд, възвърнал гласа си.
— Но когато бяхме в менажерията, от устата ти звучеше толкова лесно! — намесих се аз. — Почти сякаш ще влезем с валс в някоя от тези примки…
Милърд продължаваше да диша шумно и изглеждаше на ръба на истерията — и това ме изплаши. Бронуин намери една смачкана хартиена торба и му каза да диша в нея. Когато се повъзстанови, той заговори.
— Влизането наистина е лесно. — Говореше бавно, като се стараеше да диша равномерно. — Излизането — ей там е трудното. Излизането жив, исках да кажа. Наказателните примки са точно каквито твърдеше кучето, дори повече. Реки от огън… кръвожадни викинги… чума и мор, толкова гъсти, че не можеш да дишаш… и примесени с всичко това, като някаква дяволска абракадабра, само светата птица знае колко гадини и гладни!