Докато се лутахме из лабиринта от тесни улички, водещи към катедралата, сред групата ни се бе възцарило мрачно мълчание. Никой не смееше да го наруши и единственият звук бе трополенето на обувките ни по паветата и шумовете на града: самолети, неизменният тътнеж на трафика, сирени, които разцепваха въздуха наоколо.
Колкото повече се отдалечавахме от гарата, на толкова повече свидетелства за бомбардировки се натъквахме. Фасади на сгради, олюпени от шрапнели. Разбити прозорци. Улици, които блестят с отраженията на натрошени стъкла. Небето бе изпълнено със сребристи балони, закотвени с дълги въжета за земята.
— Това са баражни балони — обясни Ема, когато ме видя да въртя глава. — Ако немските бомбардировачи се оплетат във въжетата им, ще паднат долу.
А след това се натъкнахме на сцена на разрушение и спряхме, зяпнали с уста — не от някакъв пристъп на воайорство, а защото умовете ни не бяха в състояние да възприемат картината. Огромен бомбен кратер изпълваше цялата ширина на улицата, като гигантска уста с нащърбени павета за зъби. В единия край взривът бе отнесъл предната стена на сграда, но бе оставил непокътнато почти всичко вътре. Приличаше на къща за кукли с отворени към улицата стаи — столовата с маса, подредена за вечеря, семейни снимки, килнати от взривната вълна, но все още по стените, руло тоалетна хартия, развито и поклащащо се на вятъра като дълго бяло знаме.
— Да не са забравили да я достроят? — попита Олив.
— Не, глупаче — отвърна Инок. — Ударена е от бомба.
В началото Олив изглеждаше сякаш ще се разплаче, но после лицето ѝ придоби суров изглед, тя размаха юмруче към небето и извика:
— Гаден Хитлер! Спри тази ужасна война и се разкарай някъде!
Бронуин я потупа по ръката.
— Шшшт. Може да те чуе, мъниче.
— Не е честно — тросна се Олив. — Уморих се от самолети, бомби и от тази война!
— Всички сме уморени — рече ѝ Инок. — Дори аз.
Изведнъж чухме писъка на Хорас и когато се обърнахме, видяхме го да сочи нещо на пътя. Изтичах да видя какво е и спрях, вцепенен, умът ми изкрещя „Бягай!“, ала краката ми отказваха да се подчинят.
Беше пирамида от глави, обгорени и смачкани, със зейнали усти, слепнали клепачи, разтопени и сраснали се в ямата като някаква ужасна глава на хидра. Ема се изправи до мен, погледна ги, извика и се обърна, Бронуин ни доближи, надзърна и започна да охка, накрая се приближи и Инок, който не изглеждаше ни най-малко смутен, а побутна спокойно с крак една от главите и ни обясни, че това са само восъчни манекени, изпопадали от витрината на разбития от бомба магазин за перуки. Всички се почувствахме неловко, но не бяхме по-малко изплашени, защото, макар главите да не бяха истински, те олицетворяваха нещо, което се криеше под отломките около нас.
Продължихме нататък. Стараех се да гледам в земята, но нямаше как да се изолирам от страшните сцени, покрай които минавахме. Обгорени руини, бълващи дим, самотен пожарникар, пратен да гаси огъня, с изцапано от сажди унило лице и насочен маркуч. Стоеше там като някакъв самотен войн, чиято задача бе да не изпуска из очи пожара.
Бебе в проходилка, ревящо, зарязано насред улицата.
Бронуин се намръщи, преизпълнена със състрадание.
— Не може ли да им помогнем с нещо?
— Едва ли ще има значение — отвърна Милърд. — Тези хора принадлежат на миналото, а то не може да се променя.
Бронуин кимна тъжно. Знаеше, че е така, но имаше нужда да ѝ го кажат. Ние едва присъствахме тук, безплодни като призраци.
Вдигна се облак прах и закри нашия пожарникар и ревящото дете. Продължихме нататък, задавени от носените от вятъра пепелища, с покрити с бетонен прах дрехи и побелели като сняг лица.
Вървяхме покрай разрушените къщи толкова бързо, колкото можехме, после спряхме стъписани, когато улицата внезапно отново се изпълни с живот. Само на няколко пресечки от ада хората отиваха на работа, крачеха по тротоарите, излизаха и влизаха в сгради с електричество, прозорци и врати. Свихме зад ъгъла и пред нас се извиси куполът на катедралата, горда и величествена въпреки обгорените петна по камъните и няколкото съборени арки. Също като духа на този град, на катедралата щяха да са ѝ нужни повече от няколко бомби, за да бъде съборена.
Ловът ни започна на един площад близко до катедралата, където възрастни хора, насядали по пейки, хранеха гълъби. В началото настъпи суматоха — ние се втурнахме, изплашихме гълъбите и те се разлетяха с пърхане. Старците започнаха да протестират и ние се дръпнахме в очакване птиците да се завърнат. Така и стана не след дълго, тъй като гълъбите не са най-умните животни на тази планета. При втория си опит излизахме поединично от скривалището си, разхождахме се нехайно из площада и после се втурвахме да сграбчим някоя птица. Мислех, че Олив, която е дребна и чевръста, или Хю, с неговата необичайна връзка с крилати същества, може да постигнат известен успех, но и двамата бяха надиграни. Милърд също не можа да се похвали със сполука, а птиците дори не можеха да го видят. По времето, когато дойде моят ред, на гълъбите вероятно им бе омръзнало да им досаждаме, защото веднага щом излязох на открито, те се вдигнаха във въздуха и ме посипаха с такъв бомбен заряд от курешки, че се наложи да избягам при фонтана, за да измия оцапаната си глава.