В края на краищата Хорас успя да улови един. Той приседна до старците и започна да ръси семена, докато птиците го наобиколиха. Сетне, навеждайки се бавно напред, протегна ръка и придавайки си небрежен вид, улови един гълъб за краката.
— Пипнах те! — извика той.
Птицата размаха крила и се опита да се измъкне, но Хорас я държеше здраво.
После я донесе при нас.
— По какво ще познаем дали е чудата? — попита, докато я обръщаше, за да ѝ огледа коремчето, сякаш очакваше да открие там табелка.
— Ще я покажем на мис Перигрин — рече Ема. — Тя ще знае.
И така ние отворихме сандъка на Бронуин, пъхнахме гълъба при мис Перигрин и го хлопнахме обратно. Гълъбът пищеше сякаш го разкъсват жив.
Неволно трепнах и извиках:
— По-внимателно, мис П!
Когато отново отворихме капака, във въздуха излетяха няколко пера, но от гълъба нямаше и следа.
— О, не, тя го е изяла! — проплака Бронуин.
— Не, не е — възрази Ема. — Погледнете под нея!
Мис Перигрин се надигна и пристъпи встрани, и гълъбът наистина се оказа под нея — жив, макар и замаян.
— Е? — попита Инок. — Този от гълъбите на мис Рен ли е?
Мис Перигрин сръчка птицата с клюн и гълъбът отлетя. След това тя изскочи от сандъка, закуцука из площада и с един остър писък разгони останалите гълъби. Посланието ѝ беше ясно — не само гълъбът на Хорас не е чудат, но никой от останалите не принадлежи към тази категория. Налагаше се да продължим издирването.
Мис Перигрин изтърча при катедралата и размаха нетърпеливо крило. Застигнахме я на стъпалата. Сградата се извисяваше над нас със своите камбанарии, досущ стражи край гигантския купол. Армия от измазани със сажди ангели ни разглеждаше от мраморните барелефи.
— И как ще претърсим едно толкова голямо място? — зачудих се на глас.
— Стая по стая — отвърна Ема.
При вратата ни спря странен звук. Приличаше на сирена на пожарна кола — вой, който се издигаше и снижаваше с бавна амплитуда. Но през 1940-а не е имало сирени на колите.
Беше сирена за въздушно нападение.
Хорас се присви.
— Немците идват! — извика той. — Смърт от небето!
— Не знаем какво означава това — възрази Ема. — Може да е фалшива тревога или проверка.
Ала улиците и площадът опустяваха бързо, старците сгъваха вестниците и напускаха местата си по пейките.
— Те явно не мислят, че е учебна тревога — изтъкна Хорас.
— И откога се страхуваме от няколко бомби? — попита Инок. — Стига си дрънкал!
— Трябва ли да ти напомня — каза Милърд, — че това не са бомби като онези, с които сме свикнали. За разлика от бомбите, които падаха над Кеърнхолм, ние не знаем къде ще попаднат тези!
— Още една причина час по-скоро да намерим това, заради което сме тук! — заяви Ема и ни поведе вътре.
Отвътре катедралата бе не по-малко внушителна — колкото и да бе невероятно, изглеждаше дори по-голяма, отколкото отвън — и макар пострадала, няколко храбри вярващи бяха коленичили и се молеха беззвучно. Олтарът бе заровен под купчина отломки. Там, където бомбата бе пробила покрива, сноп светлина падаше над широките греди. Самотен войник седеше на съборена колона, загледан в небето през разрушения покрив.
Навлязохме вътре, вдигнали глави, а под краката ни хрущяха натрошени плочи.
— Нищо не виждам — оплака се Хорас. — Тук има достатъчно скривалища за хиляди гълъби!
— Не гледай — посъветва го Хю. — Слушай.
Спряхме и наострихме слух в очакване да чуем характерното гукане на гълъби. Но ни заливаше само неспирният вой на сирените, а зад него серия от приглушени тътени, като приближаващи се гръмотевици. Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, но сърцето ми туптеше като барабан.
Някъде се сипеха бомби.