— Трябва да се махаме — извиках, завладян от паника. — Сигурно наблизо има бомбоубежище. Да се скрием на безопасно място.
— Ама ние сме съвсем близо! — възрази Бронуин. — Не може да се откажем сега!
Чу се нов трясък, този път по-близо и сега вече и другите започнаха да проявяват нервност.
— Може би Джейкъб е прав — рече Хорас. — Да идем да потърсим убежище, докато отмине бомбардировката. После ще продължим с издирването.
— Никъде няма да сме в пълна безопасност — вдигна вежди Инок. — Тези бомби могат да проникнат и в най-дълбокото бомбоубежище.
— Не могат да проникнат в примка — възрази Ема. — И ако в приказката се споменава тази катедрала, значи наблизо трябва да има и вход за примка.
— Може би — поклати глава Милърд. — Може би, може би. Подайте ми книгата, ще проуча въпроса.
Бронуин отвори сандъка и му подаде книгата.
— Да видим сега. — Той запрелиства страниците, докато стигна „Гълъбите на «Свети Павел»“.
„Наоколо падат бомби, а ние четем приказки — помислих си аз. — Трябва да съм в света на лудите“.
— Слушайте внимателно! — вдигна пръст Милърд. — Ако наблизо има вход за примка, тази приказка трябва да ни обясни как да го намерим. За щастие е кратка.
Навън падна бомба. Подът се разтресе, от тавана се посипа мазилка. Стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа върху дишането си.
Милърд се покашля безгрижно.
— „Гълъбите на «Свети Павел»“! — поде той със силен, кънтящ глас.
— Заглавието вече го знаем! — намръщи се Инок.
— Чети по-бързо, моля те! — подкани го Бронуин.
— Ако не престанете да ме прекъсвате, ще прекараме тук цялата нощ! — тросна се Милърд и после зачете: — В едно отминало чудато време, много преди в град Лондон да е имало кули или камбанарии, или всякакви високи сгради, живеело ято гълъби, които си наумили, че искат хубаво, високо местенце, където да гнездят, над шумотевицата и врявата на човешкото общество. Те знаели и как да го построят, защото гълъбите са строители по природа и са много по-интелигентни, отколкото сме свикнали да ги смятаме. Но хората от стария Лондон не питаели интерес към конструирането на високи неща и затова една нощ гълъбите се промъкнали в леглото на най-работливия човек, когото могли да намерят, и му прошепнали на ухо план за величествена кула.
На сутринта човекът се събудил обхванат от голямо вълнение. Той сънувал — или поне така си мислел — величествена църква с камбанария, толкова висока, че щяла да се извисява над най-високия хълм на града. Няколко години по-късно и с изразходването на огромни човешки средства тя била построена. Това си била съвсем истинска кула и имала всякакви кътчета и пролуки, където можели да гнездят гълъбите, и те били много доволни от себе си.
После, един ден, викингите плячкосали града и изгорили кулата до основи, така че гълъбите трябвало да открият друг архитект, да му пошепнат в ухото и да чакат търпеливо да бъде построена новата църковна кула — тази била още по-висока и по-величествена от предишната. Ала и тази кула след време била изгорена.
Нещата продължили по този начин в продължение на стотици години, кулите горели, а гълъбите шепнели планове за още по-грандиозни и високи кули на поредица от успешни и вдъхновени архитекти. И макар тези архитекти никога да не разбирали какво дължат на птиците, те се отнасяли към тях с почтителност и им позволявали да се заселват където поискат, в нефове и камбанарии, сякаш били талисмани и пазители на тези места, което, незнайно за тях, всъщност било истина.
— Това никак не ни помага — обади се Инок. — Потърси онази част, в която се говори за входа към примката!
— Прояви малко търпение! — тросна се Милърд. — С течение на времето, след като много кули били построявани и събаряни, плановете на гълъбите станали толкова амбициозни, че им било нужно ужасно много време, за да намерят човек, достатъчно интелигентен да ги осъществи. Когато най-сетне сполучили, човекът се опънал, изпълнен с увереността, че хълмът е прокълнат, след като толкова много църкви на него изгаряли в миналото. Макар да се опитвал да прогони тази идея от главата си, гълъбите се връщали нощ след нощ и отново му я нашепвали. Ала мъжът не предприемал никакви действия. Тогава те го навестили през деня, нещо, което не били правили досега, и му казали на своя странен, наподобяващ смях език, че той е единственият човек, способен да построи тази кула, и че просто трябва да го направи. Но той отказал и ги пропъдил от къщата си с виковете: „Марш оттук, вървете си, мръсни птици!“
Гълъбите, обидени и изпълнени с желание за мъст, продължили да преследват мъжа, докато почти го докарали до полуда — следвали го навсякъде, където отивал, късали дрехите му, дърпали му косата, замърсявали храната му с перушина от трътките си, чукали нощем по прозореца, за да не може да спи — докато един ден той паднал на колене и проплакал: „О, гълъби! Ще построя каквото поискате само ако го пазите и не позволявате да изгори!“