Настъпи кратка, озадачена тишина.
— Какво искаш да кажеш с това — балони? — учуди се Ема.
— Големи, в небето, с хора вътре.
Лицето на Ема помръкна.
— Покажи ни.
Последвахме ги в посоката, от която бяха дошли, поехме по извивката на брега и изкачихме невисок хълм по-нататък. Чудех се как ли сме могли да не забележим нещо толкова очевидно като балони с горещ въздух, докато не прехвърлихме хълма и не ги видях — това не бяха големи, разноцветни сърцевидни обекти, каквито ще срещнеш по страниците на календарите и мотивационните плакати (небето е нашата граница!), а чифт миниатюрни цепелини, черни яйцевидни чували с газ, с окачени отдолу метални скелета, всяко едно съдържащо самотен пилот. Устройствата бяха малки и летяха ниско, накланяха се напред-назад в лъкатушещ път, а шумът от прибоя бе заглушил напълно техните пропелери. Ема ни посочи високата трева и там залегнахме, за да не бъдем забелязани.
— Това са ловци на подводници — отговори Инок на въпроса, преди някой от нас да го е задал. Милърд може да беше специалист, когато опираше до карти и книги, но Инок бе експертът по военно дело. — Най-добрият начин да се засекат вражески подводници е от небето — обясни той.
— Тогава защо летят толкова ниско над земята? — попитах. — И защо не са навътре в морето?
— Виж, това не зная.
— А не мислиш ли, че биха могли да търсят… нас? — подхвърли Хорас.
— Ако имаш предвид, че може да са гадини — рече Хю, — не ставай глупав. Гадините са с немците. Те са на немската подводница.
— Гадините ще се съюзят с всеки, от когото могат да извлекат полза — намеси се Милърд. — Няма никаква причина да смятаме, че не са проникнали в организации и от двете страни на фронта.
Не можех да откъсна поглед от странните съоръжения в небето. Изглеждаха толкова неестествено, като механични насекоми, носещи в утробата си прекомерно раздути яйца.
— Не ми се нрави начинът, по който летят — отбеляза Инок, гледайки ги с присвити очи. — Определено претърсват брега, а не морето.
— И какво търсят? — попита Бронуин, но отговорът бе очевиден и твърде страховит, за да иска някой да го произнесе.
Търсеха нас.
Бяхме налягали плътно един до друг в тревата и усещах допира на тялото на Ема.
— Когато кажа „бягай“, ще бягате — прошепна тя. — Ще скрием лодките, после и ние ще се скрием.
Изчакахме балоните да се отдалечат, после се надигнахме, надявайки се, че са твърде далеч, за да ни забележат. Докато тичахме, установих, че не бих имал нищо против мъглата, която ни бе преследвала в морето, сега да се върне и да ни скрие. Хрумна ми, че веднъж вече вероятно ни е спасила, без нея балоните щяха да забележат лодките ни отдавна, когато нямаше къде да се притаим. И по този начин това бе последното нещо, което бе сторил островът, за да спаси своите чудати деца.
Изтеглихме лодките от брега до скална пещера, чийто вход бе само черна цепнатина в каменистия склон. Бронуин бе изразходвала силата си напълно и едва успяваше да върви, камо ли да носи лодки, затова всички останали помъкнахме тежките коруби, които непрестанно се опитваха да заровят носове в пясъка. На средата на пътя мис Перигрин нададе предупредителен крясък. Двата цепелина изскочиха иззад дюните и се очертаха на фона на небето. Понесохме се в подхранван от адреналина спринт, мъкнейки лодките сякаш бяха на релси, докато мис Перигрин накуцваше припряно около нас и влачеше счупеното си крило по пясъка.
Когато най-сетне се скрихме от цепелините, ние пуснахме лодките и се проснахме върху щръкналите нагоре килове, огласяйки пещерата с мъчителни въздишки, които отекваха във влажните стени и капещия мрак.
— Моля те, моля те, да не са ни видели — произнесе на глас Ема.
— Ах, дявол! — изръмжа Милърд. — Следите! — Той свали палтото си и изтича навън да замете следите, оставени от влачените лодки, които от небето щяха да изглеждат като две стрелки, сочещи право към нас. Можехме само да гледаме как дирите му се отдалечават. Ако някой друг, а не Милърд, бе излязъл навън, със сигурност щеше да бъде забелязан.
Той се върна след минута с полепнал по тялото пясък и червено петно на гърдите.
— Приближават се — докладва задъхано. — Направих каквото можах.
— Пак кървиш! — възкликна уплашено Бронуин. Милърд бе одраскан от куршум по време на стълкновението при фара предната нощ и макар възстановяването му да бе забележително, все още бе далеч от завършено. — Какво си направил с превръзките?
— Хвърлих ги. Бяха твърде стегнати, за да мога да ги сваля бързо. Един невидим трябва винаги да е готов да се съблече, инак дарбата му е безполезна!