Гълъбите били учудени от това желание. Те се посъветвали и стигнали до извода, че вероятно са щели да бъдат по-добри пазители на предишните кули, ако не изпитвали такава радост от построяването им, и дали обет да направят всичко, което е по силите им, за да опазят следващата кула. Мъжът изпълнил заръката и построил катедрала с две кули и купол. Била толкова великолепна, че мъжът и гълъбите останали безкрайно доволни от творението и станали добри приятели. До края на живота си мъжът не отивал никъде, без да вземе със себе си някой гълъб, за да се вслушва в съветите му. Дори след като умрял, на преклонна и щастлива възраст, птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу. И до ден-днешен ще откриете катедралата, която той построил, да се извисява на най-високия хълм в Лондон, а гълъбите продължават да я пазят.
Милърд затвори книгата.
— Край.
Ема изпъшка с досада.
— Да, но откъде я пазят?
— Вероятно щяхме да получим повече помощ в тази ситуация — обяви Инок, — ако ни беше прочел приказка за котки на Луната.
— Не мога да схвана смисъла на тази приказка — оплака се Бронуин. — Някой разбра ли я?
Имах чувството, че съм близо до отговора на този въпрос — особено когато чух за „земята отдолу“, но единственото, което си помислих, бе „Нима гълъбите навестяват ада?“
После падна още една бомба, разтърси цялата сграда и някъде от високо долетя пърхане на криле. Вдигнахме глави и видяхме три изплашени гълъба да се стрелкат от скривалището си над покривната греда. Мис Перигрин извряска от вълнение — сякаш да ни каже „Това са те!“, — Бронуин я взе на ръце и всички се втурнахме след птиците. Те прелетяха цялата дължина на кораба, направиха остър завой и изчезнаха през една врата.
Стигнахме вратата само след броени секунди. За мое облекчение тя не водеше навън, където не бихме имали никаква възможност да ги хванем, а към стълбище, което се виеше спираловидно надолу.
— Ха! — възкликна Инок и плесна с пълничките си ръце. — Ето че сами се затвориха в мазето!
Хукнахме надолу по стълбите. Озовахме се в голямо, мъждиво осветено помещение, облицовано с каменни плочи. Тук бе студено и влажно и цареше почти пълен мрак, тъй като крушките не светеха. Ема разпали огън в ръката си и озари вътрешността, а ние се озърнахме. Под краката ни, простиращи се от едната до другата стена, имаше мраморни плочи с издълбани надписи. Тази под мен гласеше:
— Това не е подземие — рече Ема, — а крипта.
Побиха ме тръпки и аз неволно пристъпих към светлината и топлината на пламъка от ръцете ѝ.
— Искаш да кажеш, че в пода има заровени хора? — попита Олив с разтреперан гласец.
— Какво от това? — подхвърли Инок. — Хайде да хванем проклетия гълъб, преди някоя от тези бомби да е заровила и нас в пода.
Ема се завъртя в кръг, хвърляйки трепкаща светлина към стените.
— Трябва да са някъде тук. Няма друг изход, освен стълбите.
И тогава чухме пърхане на крила. Застинах. Ема усили пламъка и го насочи към източника на звука. Светлината попадна върху гробница, издигната на няколко стъпки от пода. Между гробницата и стената имаше пролука, но от мястото, където стояхме, не виждахме какво има там — идеално скривалище за птици.
Ема повдигна пръст към устните си и ни даде знак да я последваме. Запристъпвахме безшумно през помещението. Когато наближихме гробницата, се разпръснахме и я заобиколихме от три страни.
„Готови ли сте?“ — попита само с устни Ема.
Другите кимнаха. Аз вдигнах палец. Ема доближи на пръсти гробницата и надзърна, после ни погледна с помръкнало лице.
— Нищо! — рече и тропна ядно по пода.
— Не разбирам — обади се Инок. — Те бяха точно там!
Приближихме се да погледнем. После Милърд каза:
— Ема! Би ли осветила гробницата отгоре?
Тя го послуша и Милърд прочете на глас надписа:
— Рен! — възкликна Ема. — Какво странно съвпадение!
— Не мисля, че е съвпадение — възрази Милърд. — Трябва да е роднина на мис Рен. Може би е баща ѝ!