— Това е много интересно — промърмори Инок, — но с какво ни помага да открием нея и нейните гълъби?
— Тъкмо над това си блъскам главата — отвърна Милърд, помисли малко и изрецитира един пасаж от книгата: „птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу“.
Изведнъж ми се стори, че чувам гукане на гълъб.
— Шшт! — рекох и дадох знак на другите да слушат. Гукането се повтори след няколко секунди откъм задния край на гробницата. Заобиколих от тази страна, коленичих и тогава забелязах малка дупка в пода до основата на гробницата, не по-голяма от юмрук — достатъчно, за да се провре през нея гълъб. — Насам! — извиках.
— Да пукна дано! — възкликна Ема и освети с пламъка дупката. — Може би това е „долната земя“?
— Но дупката е толкова малка — посочи Олив. — Как ще изкараме птиците отвътре?
— Можем да чакаме, докато излязат — подхвърли Хорас и в този момент падна нова бомба, толкова близо, че зъбите ми изтракаха.
— Няма какво да чакаме! — извика Милърд. — Бронуин, би ли отворила гробницата на сър Рен?
— Не! — размаха ръце Олив. — Не искам да виждам старите му прогнили кости!
— Не се безпокой, миличка — рече Бронуин, — Милърд знае какво прави. — Тя опря длани на капака на гробницата и започна да бута, докато плочата се плъзна с ниско, глухо стържене.
Миризмата, която полъхна отвътре, не бе тази, която очаквах — не миришеше на смърт, а на плесен и стара пръст. Приближихме се и погледнахме вътре.
— Да пукна дано! — повтори Ема.
Девета глава
Там, където трябваше да има ковчег, се виждаше стълба, изчезваща надолу в мрака. Ние се втренчихме в отворената гробница.
— За нищо на света няма да сляза долу! — заяви Хорас. Но после три бомби една след друга разтърсиха сградата, по главите ни нападаха парчета мазилка и изведнъж Хорас ме блъсна встрани и стъпи на стълбата. — Извинете ме, но аз съм най-подходящо облечен, за да сляза пръв!
Ема го дръпна за ръкава.
— Светлината е у мен, затова аз ще сляза първа. След мен ще бъде Джейкъб, в случай че долу… има разни неща.
Отправих ѝ вяла усмивка, но коленете ми омекнаха.
— Искаш да кажеш, неща, различни от плъхове, холера и побъркани тролове, каквито вероятно живеят под криптите?
— Няма значение какво има долу — заяви мрачно Милърд. — Ще трябва да се изправим срещу него и нищо не може да се направи.
— Чудесно — въздъхна Инок. — Но се надявам, че ще открием мис Рен, защото ухапванията от плъхове никак не зарастват бързо.
— А от гладни още по-бавно — припомни Ема и прехвърли крак през стената на гробницата.
— Бъди внимателна — рекох. — Идвам след теб.
Тя ми отдаде чест с пламтящата си ръка.
— Ето че пак навлизаме в неизвестното — промърмори и заслиза.
После беше мой ред.
— Случвало ли ви се е да слизате в открита гробница по време на бомбардировка — подметнах. — И да ви се прииска да си бяхте останали в леглото?
Инок ме изрита по обувката.
— Стига си се туткал.
Улових се за ръба на гробницата и поставих крак на стълбата. За миг ме споходи мисълта за всякакви други приятни и досадни неща, с които бих могъл да се занимавам през това лято, и тогава животът ми щеше да е съвсем различен. Тенис лагер. Уроци по ветроходство. Рафтове със стоки. А после, с почти херкулесово усилие, си наложих да сляза долу.
Стълбата се спускаше в тунел. От едната страна тунелът бе задънен, другата изчезваше в мрака. Бе студено и миришеше странно, като дрехи, оставени да изгният в наводнено мазе. Грубите каменни стени бяха покрити с влага, чийто произход оставаше загадка.
Докато двамата с Ема чакахме всички останали да се спуснат, студът започна малко по малко да прониква в мен. Другите също го почувстваха. Когато Бронуин стигна дъното, тя отвори сандъка и ни раздаде пуловерите от вълна на чудати овце, които бяхме получили в менажерията. Нахлузих моя през главата. Беше ми по мярка колкото чувал, ръкавите се поклащаха под пръстите, а долният край стигаше коленете, но поне бе топъл.
Сега вече сандъкът на Бронуин бе празен и тя го остави зад нас. Мис Перигрин бе сгушена под палтото ѝ, където почти си бе свила гнездо. Милърд настояваше да носи „Приказките“ в ръка, колкото и да бяха тежки и неудобни, защото, както той каза, може да му потрябват за справка по всяко време. Мисля, че ги възприемаше като застрахователна полица или като книга, пълна със заклинания, която само той може да разчете.
Бяхме наистина странна сбирщина.
Наострих сетива, търсейки гладни в мрака. Този път почувствах някакво ново усещане в стомаха, много слабо, сякаш гладният е бил тук, но си е тръгнал, и аз долавях остатъчни следи. Не го споменах, нямаше смисъл да безпокоя без нужда останалите. Вървяхме бавно. Звукът от обувките ни, плъзгащи се по влажния под, отекваше надалече в тунела. Нямаше никакъв начин да се прокраднем безшумно, ако някой ни дебнеше там. Не след дълго отпред отново долетя познатото пърхане на крила и ние неволно ускорихме крачка. Имах неприятното чувство, че ни подмамват към някаква противна изненада. В стените бяха вградени каменни плочи, като онези в криптата, но по-стари, с почти изтрити надписи. Сетне подминахме ковчег, сложен направо на пода — малко по-нататък имаше цяла купчина, опрени на стената като изхвърлени контейнери.