— Що за място е това? — прошепна Хю.
— Гробището е претъпкано — обясни Инок. — Когато им потрябва място за нови клиенти, изкопават старите и ги захвърлят тук долу.
— Какъв ужасен вход на примка — рекох. — Представяте ли си, всеки път, когато искате да влезете или излезете, да минавате оттук!
— Не е по-различен от нашия тунел в Кеънхолм — възрази Милърд. — Отблъскващите гледки във входовете на примките имат своето предназначение — нормалните ги отбягват и необикновените се чувстват спокойни.
Толкова разумно. Толкова мъдро. Но в главата ми се въртеше само: „Тук долу е пълно с мъртъвци, те гният и се разпадат и, о, боже…“
— Хм — изсумтя Ема и спря внезапно, а аз се сблъсках с нея и другите последваха примера ми.
Държеше пламъка от едната си страна и осветяваше сводеста врата в стената. Беше леко открехната, но в цепнатината се виждаше само чернилка.
Наострихме слух. В началото не се чуваше нищо друго, освен нашето дишане и падащи в далечината капки. Сетне доловихме шум, но не такъв, какъвто очаквахме — не беше пърхане на крила и дращене на птичи крачета — а нещо човешко.
Някой много тихо плачеше.
— Ехей? — подвикна Ема. — Кой е там?
— Моля ви, не ме удряйте — чу се глас в отговор.
Или бяха два гласа?
Ема подсили пламъка. Бронуин се промуши край нас и побутна вратата с крак. Тя се разтвори и зад нея се показа малка камера, пълна с кости. Бедрени кости, пищяли, черепи — разчленени останки на стотици хора, нахвърляни в пълен безпорядък.
Люшнах се назад, зашеметен от видяното.
— Ехей? — повика отново Ема. — Кой каза това? Покажи се!
В началото не виждах нищо, освен кости, но когато чух подсмърчане и проследих звука до върха на купчината, видях два чифта очи да премигват към нас от тъмните сенки в дъното на помещението.
— Няма никой тук — рече тъничък гласец.
— Вървете си — добави втори. — Ние сме мъртви.
— Не, не сте — възрази Инок. — И аз го зная!
— Елате тук — подкани ги с мек глас Ема. — Нищо няма да ви сторим.
— Обещавате ли? — попитаха едновременно двата гласа.
— Обещаваме — отвърна Ема.
Костите се размърдаха. Един череп се отдели от купчината и се изтъркаля на пода, спря в краката ми и втренчи в мен пустите си очници.
„Здравей, бъдеще“ — помислих си мрачно.
Две малки момчета изпълзяха на ръце и крака през костницата. Кожата им бе мъртвешки бледа и те ни гледаха втренчено с потъмнели очи, които се въртяха замаяно в орбитите си.
— Аз съм Ема, това е Джейкъб, а тези са наши приятели — представи ни Ема. — Ние сме чудати и няма да ви сторим нищо лошо.
Момчетата се свиха като изплашени животинчета и мълчаливо въртяха очи, сякаш виждаха навсякъде и никъде.
— Какво им има на тия? — прошепна Олив.
Бронуин ѝ изшътка.
— Не бъде груба.
— Ще ми кажете ли как се казвате? — попита Ема с все така мек и подмамващ глас.
— Аз съм Джоел-и-Питър — отговори по-голямото момче.
— Кой си ти? — не разбра Ема. — Джоел или Питър?
— Аз съм Джоел-и-Питър — обади се по-малкото.
— Нямаме време за игри — тросна се Инок. — При вас има ли някакви птици? Да сте ги виждали да прелитат наблизо?
— Гълъбите обичат да се крият — рече по-голямото.
— На тавана — добави малкото.
— В нашата къща — заявиха и двете, вдигнаха ръце и посочиха надолу по тъмния коридор. Изглежда, синхронизираха отговорите си, защото ако изречението бе по-дълго от няколко думи, единият го започваше, а другият довършваше, без осезаема пауза между репликите. Забелязах също така, че когато единият заговори, другият мълчи, но мърда беззвучно устни в идеален синхрон — сякаш споделяха един ум.
— Ще бъдете ли така любезни да ни покажете пътя до вашата къща? — помоли Ема. — И да ни отведете на тавана ви?
Джоел-и-Питър поклатиха глави и се дръпнаха назад в мрака.