— Какво има? — попита Бронуин. — Защо не искате да дойдете?
— Смърт и кръв! — провикна се едното дете.
— Кръв и писъци! — извика второто.
— Писъци и кръв, и сенки, които хапят! — произнесоха те едновременно.
— Всичко хубаво! — заяви Хорас и се завъртя на пети. — Ще ви чакам горе в криптата. Дано не ме разпердушини някоя бомба!
Ема го хвана за ръкава.
— Никъде няма да вървиш! Ти си единственият, който успя да улови един от проклетите гълъби.
— Не ги ли чу? — ококори се Хорас. — Примката е пълна със сенки, които хапят. Това може да означава само едно — гладни!
— Била е пълна с тях — поправих го аз. — Но оттогава са минали дни.
— Кога за последен път бяхте във вашата къща? — попита момчетата Ема.
Примката им била нападната — обясниха ни те по странния си накъсан начин, — но те успели да избягат в катакомбите и да се скрият сред костите. Не могат да кажат преди колко време. Два дни? Три? В тъмнината изгубили представа за времето.
— О, бедни същества! — възкликна Бронуин. — Какви ли ужаси сте преживели!
— Не може да останете тук вечно — посочи Ема. — Ще остареете бързо, ако не се приберете скоро в друга примка. Ние можем да ви помогнем — но първо трябва да уловим един гълъб.
Момчетата се спогледаха с въртящи се очи и изглежда, разговаряха, без да произнесат нито дума. После заявиха в унисон:
— Следвайте ни.
Те се плъзнаха по купчината от кости и поеха в тунела.
Ние тръгнахме след тях. Не можех да откъсна очи от двамата, бяха невероятно странни. Непрестанно се държаха за ръце и на всеки няколко крачки цъкаха с език.
— Какво правят? — попитах шепнешком.
— Предполагам, че така виждат — обясни Милърд. — Така правят и прилепите в тъмнината. Звукът се отразява в разни неща и когато се върне при тях, оформят картина в умовете си.
— Ние сме ехолокатори — заяви Джоел-и-Питър.
Очевидно имаха необичайно остър слух.
Тунелът се раздвои, после се раздвои отново. В един момент усетих напрежение в ушите си и преглътнах, за да го освободя. И точно тогава осъзнах, че напуснах 1940-а и влязох в примката. Малко по-нататък стигнахме задънена стена с издълбани в нея вертикални стъпала. Джоел-и-Питър спряха в подножието и посочиха ярката точка дневна светлина отгоре.
— Нашата къща… — рече по-малкият.
След което се скриха в сенките.
Стъпалата бяха покрити с плесен и доста трудни за изкачване. Трябваше да се катерим бавно, иначе рискувахме да тупнем долу. Те водеха до кръгъл двукрил капак на тавана, през който проникваше самотен лъч светлина. Пъхнах пръсти в цепнатината, натиснах с рамо и капакът се разтвори като щора на фотоапарат, разкривайки овален тухлен канал, който се издигаше на двайсет или трийсет стъпки към кръг от небе. Намирах се на дъното на фалшив кладенец.
Издърпах се в кладенеца и продължих нагоре. Някъде по средата на пътя спрях да си почина, опрял гръб на срещуположната стена. Когато горящите ми мускули се поуспокоиха, изкатерих останалата част, издрапах през ръба и тупнах на тревата. Бях в двора на някаква съборетина. Небето бе с жълтеникав оттенък, но в него нямаше дим, нито се чуваше бръмчене на мотори. Бяхме в по-минали времена, преди войната, може би дори преди автомобилите. Въздухът бе студен, самотна снежинка се спусна наблизо и се разтопи на земята.
След мен се изкачи Ема, после Хорас. Ема бе решила, че само ние тримата трябва да огледаме къщата. Не знаехме какво ще открием там и ако се наложеше да си тръгнем бързо, по-добре да сме малка група. Никой от останалите долу не възрази, предупрежденията на Джоел-и-Питър за кръв и сенки ги бяха изплашили. Само Хорас беше нещастен и не спираше да мърмори, че не е трябвало изобщо да хваща оня гълъб на площада.
Бронуин ни махна отдолу и затвори овалния капак на дъното на кладенеца. Отгоре той се оказа изрисуван като водна повърхност — тъмна, затлачена вода, в която никой не би спуснал кофа. Много хитро.
Тримата се огледахме, притиснати един в друг. Дворът на къщата бе занемарен. Тревата около кладенеца бе изпотъпкана, по-нататък пък бе избуяла до пояс и достигаше до приземните прозорци. В единия ъгъл зърнах порутена кучешка къщичка, а близо до нея прекатурен простор бе погълнат почти напълно от бурените.
Стояхме и чакахме, ослушвайки се за гълъбите. Иззад къщата долетя тропот на конски копита върху паваж. Не, това определено не беше Лондон от 1940 година.
И тогава на един от горните прозорци зърнах да помръдва завеса.
— Там горе! — прошепнах и посочих с пръст. Не зная дали птица, или човек го бе направил, но си заслужаваше да се провери. Насочих се към вратата на къщата и повиках с жест другите да ме последват — и в този момент се спънах в нещо. Беше тяло, проснато на земята и покрито от главата до петите с черен брезент. Чифт износени обувки се подаваха от едната страна, сочейки към небето. В пукнатината на едната подметка бе затъкната бяла картичка, върху която бе изписано с прилежен почерк: