— Нещастникът — прошепна Хорас. — Дошъл е тук от провинцията, вероятно след като неговата примка е била нападната — за да се озове в друга, която също е била атакувана.
— Но защо ще оставят бедния мистър Крамбли навън по този начин? — прошепна Ема.
— Защото е трябвало да напуснат бързо мястото — отвърнах.
Ема се наведе и посегна към брезента. Не исках да гледам, но нямах сили да извърна поглед и затова вдигнах ръка, надзъртайки през пръсти. Очаквах да видя изсъхнал труп, но мистър Крамбли изглеждаше почти непокътнат и изненадващо млад, може би на четирийсет или петдесет, черната му коса бе посивяла само на слепоочията. Очите му бяха затворени и умиротворени, сякаш просто беше заспал. Дали наистина бе остарял бързо, като изсъхналата ябълка, която взех от примката на мис Перигрин?
— Ей, мъртъв ли си, или спиш? — попита Ема. Тя побутна ухото му с върха на обувката си, при което тази страна на главата му хлътна и се разпадна на прах.
Ема извика и пусна брезента. Крамбли се бе превърнал в изсушена отливка на самия себе си, толкова крехка, че един силен вятър можеше да я разруши.
Оставихме бедния, съсухрен мистър Крамбли и отидохме при вратата. Улових дръжката и я завъртях. Вратата се отвори и ние се озовахме в перално помещение. Имаше кошница с чисти, изпрани дрехи и дъска за пране, окачена прилежно над мивката. Това място не бе изоставено много отдавна.
Усещането тук бе по-силно, но все още за остатъчни следи. Отворихме следващата врата и влязохме във всекидневната. Сърцето ми се сви. Тук имаше ясни признаци за борба — преобърнати и изтърбушени мебели, съборени картини, парчета накъсани тапети.
— О, не — прошепна Хорас и когато проследих погледа му, видях тъмно, приблизително кръгло петно на тавана. Нещо ужасно се бе случило на горния етаж. Ема затвори очи и ги стисна.
— Слушайте — рече тя. — Ослушвайте се за птиците и не мислете за нищо друго.
Затворихме очи и се заслушахме. Измина една минута. После най-сетне чухме пърхане и гукане. Отворих очи, за да проверя откъде идва звукът.
Стълбището.
Изкатерихме безшумно стълбата, като се стараехме да не поскърцва под краката ни. Усещах, че сърцето ми бие в гърлото или в слепоочията. Бих могъл да преживея стар, изсъхнал труп. Но не бях сигурен дали ще е същото с някоя сцена на клане.
Стаята на горния етаж бе покрита с отломки. Врата, изтръгната от пантите, лежеше захвърлена. През зейналия отвор виждах разбити дъски и строшен гардероб — останки от барикада.
В следващата стая белият килим бе подгизнал от кръв — петното, което се бе просмукало през пода и се виждаше на тавана от долния етаж. Но който и да бе изгубил тази кръв, бе изчезнал отдавна.
Последната врата в коридора не носеше белези от насилствено проникване. Побутнах я предпазливо. Огледах стаята — имаше гардероб, скрин с внимателно подредени статуетки, дантелени завеси, които се поклащаха на прозореца. Килимът бе чист. Всичко изглеждаше непокътнато.
Сетне погледът ми се премести към леглото и това, което лежеше в него, и аз се олюлях, опирайки рамо на рамката. Сгушени под чистите бели завивки там лежаха двама мъже, които изглеждаха заспали — а между тях два скелета.
— Бързо остаряване — рече Хорас и вдигна разтреперана ръка към гърлото си. — Двама от тях значително по-ускорено от другите.
Мъжете, които изглеждаха заспали, бяха също толкова мъртви, колкото и мистър Крамбли в двора, обясни Хорас, и ако ги докоснем, ще се разпаднат по същия начин.
— Предали са се — прошепна Ема. — Изморили са се да бягат и са се предали. — Тя ги разглеждаше със смесица от съжаление и отвращение.
Смяташе ги за слаби и страхливи — за хора, избрали лесния изход. Но никой от нас не знаеше какво може да са правили гладните с другите чудати. Може би на тяхно място ние също бихме избрали смъртта.
Върнахме се в коридора. Чувствах се замаян и отпаднал, исках да се махна час по-скоро, но все още не можехме да си тръгнем. Оставаше още една стълба за изкачване.