На върха открихме обгоряла площадка. Предположих, че чудатите, които бяха удържали първоначалната атака, са се качили тук за последния бой. Може би са се опитали да спрат ренегатите с огън — или пък ренегатите са се опитали да ги изкарат с пушек. И в двата случая къщата е била на косъм да изгори.
Навели глави, ние влязохме в таванското помещение. Тук всичко бе почерняло. Пламъците бяха оставили опушени дупки в покрива.
Ема побутна Хорас.
— Тук някъде е — рече тя тихо. — Хайде, използвай магията си, птицеловецо.
Хорас пристъпи на пръсти в помещението и полузапя-полузачурулика:
— Тууууука, туууука, гълъбче…
И тогава зад гърбовете ни се разнесе пърхане на крила и сподавено гукане. Обърнахме се, но там нямаше гълъб, а момиче с черна рокля, полускрито в сенките.
— Това ли търсите? — попита тя и вдигна ръка към светлината. Гълъбът се извиваше в ръката ѝ, опитвайки се да се освободи.
— Да! — възкликна Ема. — Слава на небесата, че си го уловила! — Тя пристъпи напред, протегнала ръка да вземе гълъба, но момичето извика:
— Спри на място! — и щракна с пръсти. Обгореният килим под краката на Ема се дръпна рязко и тя падна с трясък на пода.
Изтичах при нея.
— Добре ли си?
— На колене! — кресна ми момичето. — Ръцете на тила!
— Добре съм — пошушна ми Ема. — Прави каквото ти казва. Тя е телекинетик и очевидно е неуравновесена.
Коленичих до Ема и сплетох ръце зад главата. Ема направи същото. Хорас, разтреперан и мълчалив, се отпусна тромаво и опря длани на пода.
— Нищо лошо няма да ти сторим — заговори Ема. — Трябва ни само гълъбът.
— О, зная чудесно какво ви трябва — отвърна момичето с ехидна усмивка. — Такива като вас никога не се отказват, а?
— Такива като нас?
— Извадете оръжията и ги плъзнете към мен! — излая момичето.
— Нямаме оръжия — отвърна Ема, стараейки се да не ядосва повече непознатата.
— Ще бъде по-лесно за вас, ако престанете да ме смятате за глупачка! — кресна ни момичето. — Вие сте слаби и нямате собствена дарба, затова разчитате на оръжия. А сега ги оставете на пода!
Ема завъртя глава към мен и прошепна:
— Тя мисли, че сме гадини!
Едва не се разсмях.
— Ние не сме гадини! Ние сме чудати!
— Не сте първите типове с пусти очи, дошли тук да гонят гълъби — процеди момичето, — нито сте първите, които се опитват да се представят за чудати деца. И няма да сте първите, които ще убия! А сега поставете оръжията на пода, преди да съм строшила врата на гълъба — а после и вашите!
— Но ние не сме гадини! — упорствах аз. — Погледни зениците ни, ако не ни вярваш!
— Очите ви не означават нищо! — кресна тя. — Фалшивите лещи са най-старият номер в историята — и повярвайте ми, зная ги всичките.
После пристъпи към нас и се показа на светло. Лицето ѝ бе изкривено от омраза. Изглеждаше мъжкарана, ако се изключеше роклята — с къса коса и мускулеста челюст. Имаше стъкления поглед на човек, който не е спал много дни и се крепи само на инстинкти и адреналин. Никой в подобно състояние не би проявил каквато и да било милост към нас, нито пък търпение.
— Ние сме необикновени, кълна се! — рече спокойно Ема. — Гледай, ще ти покажа! — Тя вдигна ръка над главата си и се приготви да разпали пламък, когато внезапно предчувствие ме накара да я стисна за китката.
— Ако наблизо има гладни, ще те усетят — рекох. — Мисля, че те могат да ни усещат така, както аз ги усещам. Но за тях е много по-лесно, когато прибягваме до силите си. Все едно задействаме аларма.
— Но ти използваш твоята сила — възрази тя подразнена. — И тя използва нейната!
— Моята е пасивна! — отвърнах. — Не мога да я изключа, но и вероятно е по-трудно да бъде засечена. Колкото до нея, попитай я — вероятно те вече знаят, че е тук. И не нея търсят.
— Колко удобно! — подсмихна се момичето. — И това ли трябва да е дарбата ти? Да усещаш сенчестите твари?
— Може и да ги вижда — добави Ема. — И да ги убива.
— Трябва да поработите над лъжите си — подхвърли презрително мъжкараната. — Никой, дори с половин мозък, не би повярвал на това.
И докато разговаряхме, изведнъж у мен се надигна ново неприятно усещане. Вече не долавях само остатъчни следи от някогашно пребиваване на гладни, а активно присъствие на поне един от тях.
— Има един наблизо — съобщих на Ема. — Трябва да се махаме.
— Не и без птицата — прошепна тя.
— Време е да приключваме — рече момичето. — Наслушах се достатъчно на глупостите ви. Както и да е, обичам да убивам такива като вас. След всичко, което сторихте на приятелите ми, просто не мога да се наситя да го правя!