— Ще е още по-безполезна, ако е мъртъв, ти упорито магаре! — тросна се Ема. — А сега не мърдай и гледай да не си прехапеш езика. Защото ще те заболи. — Тя притисна два пръста в дланта на другата си ръка, съсредоточи се за миг и когато ги отдръпна, те бяха нажежени до червено.
Милърд се облещи.
— О, стига, Ема. Бих предпочел да не го…
Тя допря пръсти до раненото му рамо. Милърд изпъшка. Чу се звук на цвърчащо месо и от кожата му се изви тънка струйка дим. След миг кървенето спря.
— Ще ми остане белег! — захленчи Милърд.
— Така ли? И кой ще го види?
Той преглътна и не отговори.
Звукът от двигателите на балоните нарасна, после още, усилван от каменните стени на пещерата. Представях си ги как увисват отвън, изучават следите от стъпките ни и се подготвят за нападение. Ема опря рамо в моето. Другите изтичаха при Бронуин и се сгушиха в нея, а тя ги прегърна. Въпреки необичайните си способности ние се чувствахме напълно безсилни — едничкото, което можехме да сторим, бе да седим сгушени един в друг и да премигваме към бледата полусветлина, подсмърчащи от студ и надяващи се враговете да ни подминат.
Най-сетне звукът започна да се отдалечава и когато отново можехме да чуем гласовете си, Клеър се помоли от скута на Бронуин:
— Уин, разкажи ни някоя история. Страх ме е, всичко това хич не ми харесва и бих предпочела да чуя приказка.
— Да, ще ни разкажеш ли? — присъедини се Олив. — Нещо от „Приказките“, моля те. Те са ми любими.
Най-грижовна от чудатите, Бронуин бе повече от майка за тях, дори повече от мис Перигрин. Бронуин ги слагаше вечер да спят, тя им четеше приказки и ги целуваше по челцата. Силните ѝ ръце ги обгръщаха в топла прегръдка, широките ѝ рамене ги носеха. Но сега не бе време за приказки — и тя им го каза.
— Защо, време си е! — възрази напевно Инок със саркастична нотка в гласа. — Но нека поне веднъж пропуснем „Приказките“ и да чуем как поверениците на мис Перигрин са се измъкнали от опасност без помощта на карта и храна, и как гадините не успели да ги схрускат, докато бягали! Толкова бих искал да чуя края на тази история!
— Да можеше само да ни я разкаже мис Перигрин — подсмръкна Клеър. Тя се измъкна от обятията на Бронуин и отиде при птицата, която ни наблюдаваше тревожно, щръкнала върху кила на една от обърнатите лодки.
— Какво да правим сега, директор Алма? — попита Клеър. — Моля ви, станете отново човек. Моля ви, събудете се!
Мис Перигрин изгука и погали Клеър по косата със здравото си крило. Олив се присъедини към тях, обляна в сълзи.
— Имаме нужда от вас, мис Перигрин! Изгубени сме, в опасност сме, много сме гладни, вече нямаме дом, нито приятели, освен тия, дето сме тук, и ужасно се нуждаем от вас!
Черните очи на мис Перигрин заблещукаха. Тя се обърна сякаш търсеше къде да се скрие.
Бронуин коленичи до момичетата.
— Точно сега тя не може да стане каквато беше, милички. Но ще я оправим, обещавам ви.
— Ама как? — настоя Олив. Въпросът ѝ отекна в каменните стени и всяко ехо го повтаряше отново и отново.
Ема се изправи.
— Аз ще ви кажа как — рече тя и всички погледи се вторачиха в нея. — Като вървим. — Произнесе го с такава убеденост, че направо тръпки ме побиха. — Ще вървим и ще вървим, докато стигнем града.
— Ами ако няма град и на петдесет километра наоколо? — попита Инок.
— Тогава ще вървим петдесет и един километра. Но зная, че не сме чак толкова встрани от курса.
— Ами ако гадините ни забележат от въздуха? — попита Хю.
— Няма. Ще бъдем внимателни.
— А ако ни чакат в града? — поинтересува се Хорас.
— Ще се престорим на нормални. Ще се промъкнем.
— Никога не ме е бивало в това — засмя се Милърд.
— Теб никой няма да те види, Мил. Ти ще си нашият съгледвач, тайният доставчик на необходими неща.
— Аз съм много талантлив крадец — каза той с едва доловима гордост. — Същински майстор на петопръстия занаят.
— И после? — попита кисело Инок. — Може би ще успеем да натъпчем търбуси и да намерим подслон, но пак ще сме на открито, уязвими, лишени от примка… а мис Перигрин ще продължава да е…
— Все някак ще намерим примка — прекъсна го Ема. — Има ориентири и пътепоказатели за тези, които знаят какво търсят. А дори и да ги няма, ще открием други като нас, събратя необикновени, които да ни упътят към най-близката примка. В нея ще има имбрин и тази имбрин ще помогне с каквото е нужно на мис Перигрин.
Никога досега не бях срещал човек с увереността на Ема. Всичко в нея я подсилваше — начинът, по който държеше изправени раменете си, здраво стиснатите зъби, когато беше решила нещо, категоричността, с която приключваше всяко изречение, без да оставя място за въпросителна. Беше заразно и ми харесваше, трябваше да овладея внезапно споходилото ме желание да я целуна тук, пред всички.