Хю се закашля и от устата му изхвърчаха пчели, за да оформят въпросителен знак, който затрептя във въздуха.
— Как може да си толкова сигурна, дявол те взел? — изсумтя той.
— Ами просто съм и това е всичко. — Тя махна с ръка сякаш да покаже, че разговорът е приключил.
— Това беше чудесна окуражаваща реч — поклати глава Милърд — и хич не ми се иска да развалям ефекта от нея, но доколкото ни е известно, мис Перигрин е единствената непленена имбрин. Припомнете си какво ни каза мис Авъсет: от седмици насам гадините нападат примки и отвличат имбрини. Което означава, че дори да успеем да намерим примка, няма никакъв начин да определим дали тя все още има своята имбрин, или вместо това е заета от нашите врагове. Не можем просто да чукаме на вратите на примките и да се надяваме, че отвъд не ни дебнат гадини.
— Или да бъдем обкръжени от алчни за плът гладни — добави Инок.
— Не е нужно да се надяваме — рече Ема и ми се усмихна. — Джейкъб ще ни каже.
— Аз ли? — усетих, че тялото ми изстива.
— Можеш да надушваш гладните отдалече, нали? — попита ме Ема. — Освен че ги виждаш?
— Когато са наблизо, започва да ми се гади — признах аз.
— И колко близо трябва да бъдат? — поинтересува се Милърд. — Ако става въпрос едва за няколко метра, това все още ни вкарва в обхвата за разкъсване. Трябва да ги усещаме от доста по-далече.
— Не съм правил проучвания — отвърнах. — Всичко това е ново за мен.
Досега се бях срещал само с гладния на доктор Голън — Малтъс: съществото, което бе убило дядо ми и после едва не бе ме удавило в Кеърнхолмското тресавище. На какво ли разстояние бях от него, когато за пръв път усетих, че ме следва, че обикаля около къщата ми в Енгълуд? Невъзможно бе да се сетя.
— Въпреки това дарбата ти може да се развие — заяви Милърд. — Чудатите таланти са като мускули — колкото повече се упражняваш, толкова повече растат.
— Това е безумие! — извика Инок. — Наистина ли сте толкова отчаяни, че сте готови да заложите всичко на него? Та той е само едно момче — позакръглен нормален, който не знае почти нищо за нашия свят!
— Той не е нормален — възрази намръщено Ема, сякаш бе чула някаква обида. — Той е един от нас!
— Дрън-дрън та пляс! — ядоса се Инок. — Това, че има капчица от кръвта на необикновен в жилите си, не значи, че е мой брат. А и със сигурност няма да го направи мой закрилник! Не знаем на какво е способен — вероятно от петдесет метра няма да открие разликата между гадина и къркорещи черва!
— Той уби един от тях, ако не си забравил — обади се Бронуин. — Промуши го в очите с ножица за стригане на овце! Кога за последен път си чувал за някой толкова млад необикновен, който да върши подобни неща?
— Не и след Ейб — добави Хю и споменаването на това име накара всички да се умълчат.
— Чух, че веднъж убил един от тях с голи ръце — подхвърли Бронуин.
— Аз пък съм чувал, че нанизал един на игла за плетене и част от връвта — рече Хорас. — Всъщност го видях насън, но съм сигурен, че е станало.
— Половината от тези истории са измишльотини, които само се трупат с годините — възрази Инок. — Онзи Ейбрахам Портман, когото познавах, никога не си мръдна пръста да ни помогне.
— Той беше велик чудат! — възрази Бронуин. — Сражаваше се храбро и изби цял куп гадини за нашата кауза!
— А след това избяга и ни остави да се крием в онази къща като бежанци, докато той се размотаваше из Америка и се правеше на герой!
— Не знаеш какво приказваш — ядоса му се Ема. — За всичко това си имаше причина.
Инок сви рамене.
— Както и да е, няма смисъл да спорим. Каквото и да си мислите за Ейб, това момче не е той.
В този момент мразех Инок, ала същевременно не можех да го виня, че се съмнява в мен. Как можеха останалите — толкова опитни и обиграни в дарбите си, да влагат толкова голяма вяра в мен — в нещо, което едва бях започнал да разбирам и за което смятах, че съм способен само от няколко дена? Нямаше никакво значение чий внук съм. Аз просто не знаех какво правя.
— Прав си, аз не съм моя дядо — рекох. — Аз съм само едно хлапе от Флорида. Вероятно убийството на онзи гладен е било щастлива случайност.
— Глупости — завъртя глава Ема. — Скоро ще бъдеш пълноправен убиец на гладни. Какъвто беше Ейб навремето.
— Скоро, някой ден — повтори Хю. — Дано е скоро.