След като утоли глада и жаждата си той продължи, малко по-бодро, из озарената от лунна светлина гора, изпълнена с множество сенки и извървя почти миля от къщата на Страха, преди да помисли за нощувка. Едва тогава, напълно изтощен, той се отпусна на брега на едно малко езеро и без да запали огън, остана да лежи, загледан в обсипаното със звезди зимно небе. Нищо не нарушаваше тишината, освен редките крясъци на нощните птици. След часовете в тъмната, обитавана от кошмарни гласове, зловеща изба, пустотата му се струваше благословена и изпълнена с безкраен покой.
Занизаха се нови дни на еднообразно пътуване през този свят на дървета. Времето следваше своя неумолим ход.
Книгата не беше единствената му невъзвратима загуба — бяха задържали сребърната манерка на Меток и малката сребърна кутийка с дезинфекциращ мехлем. Не знаеше защо са прибрали книгата — дали наистина им е трябвала, или подтиквани от неясен ритуал. Имаше моменти, когато загубата й му тежеше особено, защото тази книга бе единствената материална връзка с хората, които обичаше и на които вярваше и дори една вечер, докато седеше край огъня, той си каза, че още на другата сутрин ще поеме обратно, ще открие къщата на Страха и ще си вземе книгата. Но на следващия ден продължи на запад. За ориентиране използваше компаса и слънцето, но си даваше сметка, че тези средства не му позволяват да определя с точност местоположението си и ще е почти невъзможно да открие обратния път към Къщата на Страха. Нито скритата долина на Аргерд, нито Сечището, където Парт продължаваше да плете, под бледите лъчи на зимното слънце. Всичко останало назад, бе загубено.
Може би беше по-добре, че му бяха взели книгата. Какво значение щеше да има за него този мъдър и търпелив мистицизъм на една много древна цивилизация, този глас, който идеше отвъд епохата на забравени войни и невъобразими бедствия? Човечеството бе надживяло катастрофата, а той бе избягал от човечеството. Беше твърде далеч, твърде самотен. От известно време се прехранваше само с лов и това забавяше темпа на придвижване. Дори когато гората гъмжи от животни, ловът не бива да е припряна работа. Пък и нали убитото животно трябва да бъде почистено и приготвено, а след това изядено, бавно, спокойно, край топлината на огъня, да се построи заслон, където добре нахраненият ловец да поспи — скрит от студения дъжд. В такъв живот нямаше място за книги, пък били те и със старите канони на Бездействието. Почти беше сигурен, че нямаше да я чете, дори ако я бе задържал. Ловуваше, хранеше се, спеше и вървеше и съвсем престана да мисли. Живееше сред смълчаната гора като сивкава сянка, която се плъзга бавно и лениво на запад.
Времето ставаше все по-студено и мрачно. На няколко пъти край лагера му се мяркаха едри диви котки с дълга козина, облизваха се при вида на месото и пристъпваха предпазливо и бдително към оглозганите кокали, които им подхвърляше — животните, с които се прехранваха, бяха поели на юг, далеч от студа. Нито един звяр не бе го заговарял на мисловната реч откакто напусна къщата на Страха. Животните, които обитаваха просторната, гориста равнина, която пресичаше вече близо седмица, вероятно никога не бяха подушвали човешко същество, нито пък умовете им са били докосвани по мисловен път. Колкото по-голямо разстояние го отделяше от къщата, толкова по-странна му се виждаше тя — израснала сред скритата долина, с подземия, гъмжащи от мишки, които разговарят с човешка реч и обитатели, владеещи напредничави научни подходи — като лекарства, които те принуждават да казваш истината — и същевременно обсебени от жестоко, варварско невежество. Враговете бяха оставили дирите си тук.
Всъщност, това, че Враговете някога са посещавали тези места, бе повече от съмнително. Никой никога не е бил тук. Никой нямаше да дойде. От клоните го подкачаха присмехулно сойки. Под краката му хрущяха кални, замръзнали по краищата локви, наслоени с изгнили листа. Строен и неописуемо красив благороден елен го посрещна наперено от отсрещния край на малкото езеро, сякаш го питаше какво право има да нарушава владенията му.
— Няма да те застрелям — подвикна му Фалк. — Тази сутрин свалих два фазана.
Еленът продължи да го разглежда сякаш бе рядко насекомо и най-сетне си тръгна, без да губи и малко от царствената си осанка. Никой не се боеше от Фалк по тези места. Никой не разговаряше с него. Замисли се, че накрая и той самият може да изгуби способността си да общува и да стане отново такъв, какъвто е бил — ням, обезумял, лишен от всичко човешко. Намираше се прекалено далеч от местата, обитавани от хора и прекалено навътре в царството на животните.