На отсрещния бряг се препъна в полузаровен каменен блок, върху който бяха изписани латинските букви „Ч К О“.
Значи все пак тук е стъпвал човешки крак, може би дори наблизо са живели хора. Дали пък някъде дълбоко под краката му, под влажната, богата на хумус и разложени листа почва, под корените на дърветата, не лежеше цял един град. Само че той бе дошъл в този град хилядолетие или две по-късно.
3
Дните, които Фалк отдавна бе престанал да брои, ставаха все по-къси и може би вече бе отминало зимното слънцестоене. Въпреки, че времето не беше толкова лошо, колкото може би е било, когато тук се е издигал градът — благодарение на значително по-топлия метеорологически цикъл — то си оставаше мрачно и студено. Сняг валеше често, снеговалежите все още не бяха достатъчно обилни, за да се образува покривка, но достатъчни, за да си даде сметка, че щеше да изпитва неимоверни страдания, ако в Къщата на Зов не го бяха снабдили с топло зимно облекло и спален чувал. Северният вятър бе станал толкова неприятно хаплив, че Фалк все по-често се улавяше да завива в южна посока и винаги избираше южните склонове на хълмовете, когато имаше такава възможност.
В сумрачния следобед на един кишаво-дъждовен ден той се спускаше към вътрешността на една долина, чийто отсрещен край сочеше на юг, провирайки се между ниските, сгърчени дръвчета. Ала неочаквано шубраците свършиха и той бе принуден да спре. Пред него се беше ширнала огромна река, с мътна лъщяща повърхност, набраздена от дъжда. Долната й част бе скрита от гъста речна мъгла. Фалк беше като потресен пред тази величествена гледка, пред красотата на този грамаден, притихнал воден път под ниското тъмно небе. Отпърво си помисли, че е стигнал Вътрешната река, един от малкото ориентири за централната част на континента, слухът за които бе стигнал чак до къщите в Източната Гора, но за нея се знаеше, че тече право на юг и маркира границата на гористата страна, докато тази ръка се спускаше на запад. Вероятно това бе някой от главните й притоци, помисли си Фалк. Реши да поеме по брега, първо, защото се надяваше притокът да го изведе при Вътрешната река и второ, тъй като тук бе по-лесно да се придвижва, отколкото през хълмовете, пътят щеше да е по-кратък, а и винаги щеше да разполага с прясна вода под ръка. Ето защо Фалк смени посоката от западна на южна, следвайки студените води на реката.
През една от тези крайречни утрини той застреля дива патица, с каквито речните разливи буквално гъмжаха. Беше я ударил в крилото и птицата бе още жива, когато се наведе да я вдигне. Тя изпърха с криле и записука с пронизителния си, птичи глас: „Отнема… живот… отнема… живот… отнема…“ В този миг той й изви врата.
Думите продължаваха да отекват в главата му още дълго след това. Последния път, когато го бе заговорил див звяр в гората едва изпадна в паника. Някъде сред тези самотни сиви хълмове е имало, или имаше, хора, спотаили се също като семейството на Аргерд, а може би това бяха Скитниците, които щяха да го убият заради странните му очи, или слуги на Враговете, готови да го отведат при господарите, където го очакваше робство или смърт. Вярно, че в края на пътя, който бе поел, може би също го очакваше среща с тези господари, но Фалк предпочиташе това да стане доброволно, а не пряко волята му. Не вярвай на никого, избягвай хората! Този урок вече го знаеше добре. Този ден той продължи да напредва с изключителна предпазливост, толкова безшумно, че дори дивите патици от реката се плашеха едва, когато се озоваваха в краката му.
Не пресече нито един път, нито пък срещна някакви признаци от човешко присъствие. Но към края на краткия следобед ято бронзово-зеленикави диви кокошки се вдигна пред него и се понесе ниско над реката, крякайки и пoдвиквайки пискливи човешки думи.
Не след дълго той спря, доловил мириса на дим във въздуха.
Вятърът духаше нагоре, срещу течението на реката. Фалк продължи с удвоено внимание. Малко преди да се свечери, далеч пред него, сред редките дървета на брега на реката трепна светлинка, изчезна и се появи отново.
Не страхът, или предпазливостта го накараха да спре този път, загледан в далечните отблясъци. Ако се изключеше неговият самотен огън, това бяха първите пламъци, дело на човешка ръка, които виждаше, откакто бе напуснал Сечището. Макар и отдалечен от него, огънят пробуждаше най-различни чувства.