Дните и нощите, които Фалк бе прекарал в гората, се бяха слели в една обща безформена маса, останала зад него. Това не беше бивак в гората, най-сетне бе намерил истинско човешко убежище. Нямаше смисъл да се безпокои за времето, тъмнината, звездите, чудовищата и дърветата. Можеше да си седи до насита пред огъня, изпружил уморени нозе, а после да се изкъпе в дървеното корито с димяща гореща вода. Трудно му беше да определи кое от двете удоволствия е по-голямо — топлината на водата, която щеше да измие мърсотията и да прогони умората от тялото му, или онази, другата топлина, дето вече топлеше душата му отвътре и която бликаше от човека пред него.
Още от началото взе за чиста монета всичко, което му казваше старецът — че можел да улавя ехото на мислите му, без да ги разбира и да чете настроенията му. Старецът несъмнено бе природно роден емпат. Сравнена с телепатията, емпатията е каквото е докосването, спрямо зрението — по-неясна и примитивна степен на възприятие. Тя не се учеше така, както можеше да се овладее телепатията, нито пък се срещаше особено често. Сляпата Кретян също притежаваше тази дарба, получена от природата в замяна на зрението. Ала Фалк не се безпокоеше ни най-малко, че неговият домакин непрестанно следи състоянието на духа му и е в течение на чувствата му. И той като Аргерд надникваше в ума му, но тук намеренията бяха съвсем различни.
— Тази сутрин убих една дива кокошка — подхвърли Фалк, намерил подходяща пауза в безкрайните излияния на стареца. — И тя ми заговори, с думи. Някои от тях бяха от… Заповедите. Дали пък някой по тези места не учи на реч и говор животните и птиците? — Въпреки, че банята го бе отпуснала, той не посмя да произнесе името на Враговете — не и след урока, който бе получил в Къщата на Страха.
Вместо да даде някакво обяснение, старецът просто запита:
— Изяде ли кокошката?
— Не — отвърна Фалк, докато се триеше с кърпата, която му бяха подали край огъня. Кожата му се беше зачервила. — Не можах, след като я чух да говори. Убих един заек.
— Убил си я и не си я изял? Жалко, жалко. — Старецът избухна в писклив смях като стар, ядосан петел. — Животът трябва да се цени. Постарай се да вникнеш в Заповедите. Там се казва например, че не бива да убиваш, освен ако не си принуден. Пък и тогава ще помислиш трижди. Спомни си го, като стигнеш Ес Ток. Изсуши ли се? Прикрий голотата си, Адаме от Заветите на Йехова. Ето, увий се с това, не е ръчноплетено като дрехите ти, но поне е чисто.
— Откъде знаеш, че отивам в Ес Ток? — попита Фалк, докато се загръщаше в тънката платнена наметка, която му стоеше като тога.
— Защото не си човек — отвърна старецът. — Пък и не забравяй, че съм Чуващ. Виждам ума ти като на карта, независимо дали го искаш, или не. Север и юг тънат в мрак, далеч назад — на изток грее някаква ярка звезда, но ти гледаш на запад. Слушай. Слушай ме, защото аз не искам да те слушам, гостенино прескъпи. Ако исках да се вслушвам в хорските приказки щях да си остана при човеците. Нямаше да водя свински живот сред свинете от гората. Едно ще ти кажа, преди да си легна. Чуй ме сега: от шингите няма и една шепа народ. Това хем е голяма новина, хем съвет и скрита мъдрост. Спомни си го, като излезеш от безкрайния мрак и стъпиш на улиците на Ес Ток. Ще видиш, че информацията си струва. А сега забрави изтока и запада и си лягай. Можеш да вземеш леглото. Може като тародоист да се противопоставям на всякакви прояви на лукс, но ще ти кажа, че приемам с разтворени обятия някои дребни радости на живота, като например удобното легло. Когато това е възможно, естествено. И компанията на брат по съдба — ако срещна такъв. Макар хората да не ми липсват, колкото на теб. Да си сам, не значи да си самотен… — Докато говореше, старецът опъна две одеяла на пода и неочаквано се прехвърли на Късните Завети: „Не съм по-самотен от воденичния ручей, или ветропоказателя, или северната звезда, или южняка, или априлския дъжд, или януарското топене, или първия паяк в нова къща… Не съм по-самотен от гмуреца в езерото, който се киска така оглушително…“
После той каза: „Лека нощ!“ и потъна в мълчание. Тази нощ Фалк спа дълбок, непробуден сън, първият, откакто бе потеглил на запад.
Той остана още два дни и нощи в хижата край реката. Трудно му беше да напусне стареца, който го бе обградил с толкова неочаквана топлина и добросърдечност. Старият чудак рядко слушаше какво му говорят и никога не отговаряше на зададените въпроси, но все пак Фалк успя да измъкне малко полезна информация от безконечните му на пръв поглед словоизлияния. Оказа се, че познава доста добре пътя на запад и онова, което го очаква в тази посока. Но какво следваше отвъд Ес Ток? Старецът нямаше представа за това. Фалк предполагаше, че може би там лежи загадъчното Западно море, отвъд което е Източният континент и още по нататък — Източното море и пак Гората. Че светът е кръгъл бе общоизвестен факт, въпреки че отдавна не съществуваха никакви карти. Фалк имаше чувството, че старецът би могъл да начертае някоя карта без особени затруднения, но така и не можа да си обясни защо му бе хрумнала подобна мисъл.