Выбрать главу

По извивките на реката пред и зад него се бяха насъбрали ниски облаци от ледена мъгла, скриващи дори върховете на дърветата край реката. Всичко изглеждаше еднакво сиво под покривалото на тази мъгла — дърветата, земята и небето. Само водата под него бе непрогледно черна — там, където надзърташе под напукания лед. А когато на следващия ден заваля сняг, снежинките бяха почти черни на фона на мрачното небе и бели, докато се спускаха над водата, за да се стопят и изчезнат сред бързеите.

Този метод на пътуване се оказа два пъти по-бърз от ходенето и значително по лесен и безопасен — всъщност, дори прекалено лесен, монотонен и скучен. Най-приятни бяха моментите, когато излизаше на брега за да вдигне лагер, или да си отдъхне. Патиците сами се пъхаха в ръцете му, а животните, които излизаха на брега за да пият вода го разглеждаха с безразличие, сякаш беше не човек, яхнал шейна, а ниско летящ жерав, или чапла и с готовност подлагаха беззащитните си хълбоци пред мерника на пистолета. А след това му оставаше само да ги одере, да ги изчисти и сготви на огъня и да си построи малък заслон, колкото да прекара нощта скрит от дъжда. Сутрин хапваше студено месо, остатък от вечерята, и продължаваше нататък.

За да прогони скуката от еднообразното пътуване, понякога се заиграваше с плъзгача — издигаше го на няколко метра височина, където вятърът и въздушните течения правеха възглавницата нестабилна и можеха като на шега да преобърнат шейната, ако дори за миг изгубеше концентрация и го балансираше само с тяло, а после го насочваше надолу към гладката водна повърхност и се врязваше в нея сред грамаден облак от пръски и пара така, че плъзгачът започваше да подскача като запратен над водата плосък камък. Не се отказа от тези рисковани забавления дори след като на няколко пъти падна. Дрехите му бяха непромокаеми, та във водата можеше да се измокри малко повече, отколкото под дъжда. Зимните дрехи наистина чудесно съхраняваха топлината на тялото. Огньовете, които палеше, бяха по-скоро за да сготви храната, отколкото да се стопли. И без това, в цялата Източна гора сигурно нямаше да се съберат достатъчно сухи съчки за да запали истински горещ огън — следствие от дългите месеци на непрестанен дъжд, мокър сняг, мъгла и отново дъжд.

Един от любимите му трикове бе да кара на дълги диагонали между бреговете на реката, завивайки рязко в последния възможен миг преди сблъсъка. Тъкмо изпълняваше за пореден път този крайно опасен номер и се бе появил иззад един издаден навътре в реката нос, когато закова на място шейната и се люшна сред вдигнатата висока вълна. Далеч пред него, върху блестящо-стоманената повърхност на реката, една лодка се качваше нагоре по течението.

Видимостта бе отлична, вече беше твърде късно да се скрие под някое от надвисналите от брега дървета. Фалк се сниши над плъзгача, стиснал пистолета, и го насочи право към десния бряг на реката, като го вдигна на няколко метра над повърхността за да има поне известно тактическо преимущество спрямо хората в лодката.

Лодката отсреща се носеше леко, разпънала малко триъгълно платно. С наближаването вятърът докара до слуха му протяжна песен.

Макар вече да бяха съвсем близо, хората в лодката продължаваха да пеят безгрижно и изглежда не забелязваха.

Откакто се помнеше — а не беше кой знае колко отдавна — музиката винаги го беше привличала и плашила, изпълвайки го с някакво мъчително удоволствие, понякога граничещо с мъчението. Звукът на пеещия човешки глас най-силно от всичко го караше да усеща, че не принадлежи към човешкия род, че цялата тази безкрайна игра на криеница му е напълно чужда, не защото я е забравил, а защото никога не е бил част от нея. Ала тъкмо това го привличаше в музиката и песните и дори сега, съвсем несъзнателно той забави скоростта на шейната и се заслуша в песента. Пееха едновременно четири, или пет гласа, извисяваха се, пригласяха си и се преплитаха с такава артистична хармония, каквато не бе чувал никога досега. Не разбираше думите. Струваше му се, че заедно с него, песента слушат дърветата в гората, безкрайните сиви водни простори и притихналите птици.

Песента постепенно утихна, заменена от радостен смях и ръкопляскане. В този момент между шейната и лодката имаше не повече от стотина метра. Висок, строен мъж се изправи на носа, размаха ръка и поздрави Фалк с ясен, ведър глас, който отекна надалеч по реката. И този път Фалк не можа да долови познати думи. Косите на мъжа и на седналите в лодката блестяха в златисти оттенъци под ярките лъчи на зимното слънце. Не можеше да различи лицата им, само сиянието на тези златисто-червени коси и гръмогласния им смях. Не знаеше дори колко са на брой. За миг, докато извиваше плъзгача към тях и забавяше скорост — маневра, която бяха повторили и от лодката — над невисокия борд му се мярна красиво женско лице.