На север, запад и юг се виждаха полегати хълмове, обрасли с редки дървета, шубраци и гъсти горички, бележещи ниските места на мочурищата, но погледът стигаше свободно и надалеч без да се спира от горската преграда. Това беше открита страна, прерията, за която казваха, че била много широка, може би дори няколко хиляди мили, ала никой в Къщата на Зов не знаеше със сигурност.
Не видя планини, но през тази нощ зърна края на света, прорязал нощното небе. Никога досега не бе виждал хоризонта. Спомените му бяха свързани с неизменното горско присъствие, обрамчени с дървета и клони, скрити зад завеса от листа. Тук обаче, между него и звездите нямаше нищо и те горяха с ярка, заслепяваща красота, сякаш бяха светулки, полепнали по дъното на дълбока и тъмна купа. Някъде далеч под краката му кръгът се затваряше, защото час след час хоризонтът разкриваше нови аспекти от това невероятно красиво огнено представление. Половината от тази студена зимна нощ Фалк бе буден и така посрещна мига, когато над източната част на хоризонта блесна заревото на зараждащия се ден.
През този ден той продължи право на запад, ориентирайки се по компаса и на следващия ден също. Вече не се налагаше да следва меандрите на реката и маршрутът му описваше почти права линия. Управляването на шейната не бе толкова лесно и приятно, както по реката, корпусът й се тресеше и подскачаше над неравната повърхност и се налагаше да следи внимателно контролното табло. Фалк хареса откритата равнина и неусетно стигна до извода, че да си самотен сред подобна безмерна самота може да бъде доста приятно начинание. Времето беше меко, земята бързо се стопляше от лъчите на слънцето. Винаги, когато си спомняше за Гората зад него, завладяваше го усещането, че е напуснал тясна и задушна стая и е излязъл на въздух. Макар и неимоверно по-просторна, прерията му напомняше за Сечището. Нерядко зърваше огромни стада рогат добитък, наброяващи сигурно десетки хиляди глави, които покриваха далечните равнини като буреносни облаци. Почвата бе почти черна, примесена със зеленикави оттенъци там, където вече се показваха първите твърди израстъци на прерийната трева, над и под нея непрестанно припкаха дребни гладни гризачи — зайци, полски мишки, плъхове, диви котки и къртици. Срещаха се и по-едри бозайници, антилопи, глутници подивели кучета, някога домашни любимци на една изчезнала цивилизация. Небето буквално гъмжеше от крилати създания. Привечер край реката се събираха ята от бели щъркели, крачеха тържествено из обраслите с тръстика плитчини и папрати, отразявайки се в черните води на реката.
Защо хората бяха престанали да обикалят света, който обитаваха? Това бе най-честият въпрос, който си задаваше Фалк, докато придремваше вечер край утихващия лагерен огън, обгърнат в кадифения здрач на прерийната вечер. Защо хора като Зов и Меток се криеха в горите и нито веднъж през целия си живот не бяха излезли да се полюбуват на искрящото великолепие на Земята? Ето че сега той знаеше нещо за което те — хората, които го бяха учили — нямаха представа: че човек може да види с очите си как неговата родна планета се носи сред звездите…
Той продължи и на следващия ден — под непрестанно прихлупващото го небе и студения вятър от север, насочвайки плъзгача с умение, превърнало се в навик. Цялата равнина южно от него бе залята от гигантско рогато сборище на тревопасни, хиляди космати муцуни, обърнати срещу вятъра, с с бели косми по лицата и червеникави гърбове. Не повече от миля го делеше от тази безбройна животинска река. Една сива птица се плъзгаше право към него по теченията на вятъра. Носеше се все по-бързо и то без да се виждат разперени криле. Осъзнал твърде късно опасността, Фалк размаха безпомощно ръце и едва след това се помъчи да отклони плъзгача от първоначалния му курс. В мига, преди да стане сблъсъкът, той зърна малката лишена от очи глава, покрита със стоманена обшивка. Последва удар, писък на експлодиращ метал и безкрайно дълго пропадане.
4
— Старицата на Кеснокати казва, че щяло да вали — прошепна заговорнически глас току до ухото му. — Трябва да сме готови, ако възникне удобен случай да избягаме.
Фалк не отговори, а продължи да се вслушва в глъчката от лагера: гласове на непознат език, приглушени от разстоянието; зад стената на шатрата някой стържеше изсушена кожа; пукот на съчки в огъня.