Като се имаше пред вид всичко досега, беше отървал кожата доста леко. Паристолис, благородният метал със сетиански произход, от който бе излят корпусът на плъзгача, бе издържал на страхотния сблъсък с бомбата, макар приборите за управление да бяха напълно разрушени. При взрива ракетата бе засипала със ситни шрапнели лявата половина на лицето и тялото му, но благодарение опитната ръка на Естрел повечето от металните проектили вече бяха извадени. Нито едно от раните не бе инфектирана, той се възстановяваше бързо и само няколко дни след кървавото му кръщаване с името Хоресинс двамата вече обсъждаха планове за бягство.
Ала дните минаваха, а не се отдаваше удобен случай. Баснашките се оказаха хора бдителни, следящи зорко промените из околността, ревниво спазващи обичаите, правилата и табутата. Въпреки че всеки Ловец разполагаше със своя шатра, жените се държаха отделно от мъжете и ловците прекарваха времето си в компанията на други ловци. Всякакви опити за усамотяване незабавно будеха подозрение. По време на кратките им срещи разговаряха на галактика, език непознат за баснашките, защото Естрел не владееше Горското наречие.
— Най-удобният момент — каза му веднъж тя, — е по време на някоя снежна буря, когато снеговалежът ще прикрие следите ни. Въпросът е колко далеч можем да стигнем при виелица? Ти имаш компас, но студът…
Бяха конфискували зимните дрехи на Фалк, заедно с всички негови вещи, дори златния пръстен, с който никога не се беше разделял. Оставиха му само пистолета: предмет, неразривно свързан със статута му на Ловец. Вълнените му дрехи сега покриваха старите зиморничави кокали на Ловеца Кеснокати, а компасът все още бе у Фалк единствено благодарение на Естрел, която бе съумяла да го скрие докато са ровили из раницата му. Сега двамата носеха достатъчно топли баснашки одежди — кожена риза и гамаши, ниски ботуши и палто с качулка, но нищо не беше в състояние да скрие тялото от хапещия студ по време на прерийните виелици освен стени, покрив и огън.
— Ако успеем да се прехвърлим на самситска територия, само на няколко мили западно, можем да се скрием в едни Руини докато се откажат да ни търсят. Мислех да го пробвам още преди да се появиш. Но нямах компас и се боях, че ще се изгубя в бурята. Сега вече шансовете ни са далеч по-големи…
— Друга възможност няма. Трябва да опитаме — заяви Фалк.
Той вече не беше онзи наивен, безгрижен и лековерен Фалк отпреди залавянето. Предпочиташе да изчаква търпеливо и да обмисля внимателно всяко свое действие. Макар да бе пострадал от ръката на баснашките, не таеше злоба към тях. Те бяха варвари, вярно, но го приемаха като свой и бяха изрисували по ръцете му татуировките на побратимяването. Друг бе въпросът, че техният път не бе неговият. Неговият кален в горските премеждия и свободолюбив дух настояваше отново да се измъкне на свобода и да се подчинява единствено на собствената му воля. Тези хора не отиваха никъде, нито пък идваха отнякъде, защото бяха прерязали пъпната връв, свързваща ги с миналото на човечеството. Животът в тази лишена от промени среда го задушаваше, караше да го се чувства подтиснат и това усещане понасяше по-трудно дори от превръзката на очите.
Същата вечер Естрел се отби в шатрата му за да го предупреди, че започва да вали сняг и двамата тъкмо обсъждаха шепнешком плана за бягство, когато зад чергилото се разнесе силен, настойчив глас. Естрел побърза да преведе думите на Фалк.
— Той казва: Слепи Ловецо, желаеш ли Червената жена за тази нощ? — Тя не добави никакво обяснение. Фалк познаваше обичая на племето за общо ползване на жените, но в момента умът му бе зает с обмисляне на последните подробности от плана и той отговори с най-употребяваната дума от краткия списък на баснашки звукосъчетания, които бе запомнил: „Миег! — не.“
Мъжкият глас добави нещо в заповедна форма.
— Ако продължи да вали, тогава може би утре — прошепна Естрел на галактика. Фалк не отговори, все още потънал в размисъл. Малко след това тя се изправи и напусна шатрата. Трябваше да мине известно време преди да се досети, че Червената жена е всъщност самата Естрел и че другият мъж желае да се съвукоплява с нея.
Можеше просто да каже „да“, вместо „не“ и когато се замисли за нежния й глас, за мекото докосване на пръстите й и за мълчанието, с което бе прикрила одеве унижението си, той се разтрепери, задето с толкова лека ръка я бе предостъпил на друг и се почувства също толкова унизен.
— Тази вечер тръгваме — прошепна й на следващия ден, когато я срещна край Женската шатра. — Ще те чакам в моята шатра. Гледай да дойдеш по-късно.